Най-после усещането, че е до мен, ме накара да се опомня. Обърнах се внезапно към нея и й извиках да тича надолу по планинските склонове. „Не“ — каза тя, сякаш смущавах сериозността й, но аз бях решил да сложа край на тази сериозност и я принудих да бяга — задъхан човек не може да бъде толкова мрачен и тъжен, — а когато се препъваше, аз я прихващах тичешком под мишницата. Пребягахме край двама-трима души, които се обърнаха и ме изгледаха, учудени от държането ми — сигурно ме познаха по лице. Ала на половин път по нанадолнището във въздуха се разнесе някакъв шум — бум-трак, бум-трак, — спряхме се и след малко над хребета се показаха една подир друга ония летящи военни машини.
Човекът като че ли се колебаеше по какъв начин да ги опише.
— Как изглеждаха? — запитах аз.
— Никога не бяха водили бой — каза той. — Те бяха просто като нашите днешни броненосци; никога не бяха водили бой. Никой не знаеше на какво са способни с тия екзалтирани хора в тях; малцина дори си правеха труда да гадаят. Те представляваха големи, бързи машини във формата на острие на копие без дръжка, с витло на мястото на дръжката.
— От стомана?
— Не стомана.
— Алуминий?
— Не, не, нещо от тоя род. Някаква много обикновена сплав — обикновена като пиринча например. Наричаха я… чакайте да помисля… — И притисна челото си с пръстите на едната ръка. — Забравям всичко — каза той.
— А имаха ли оръдия?
— Малки оръдия, които изстрелваха бризантни снаряди. Стреляха с оръдията назад, от основата на крилото, тъй да се каже, и удряха с носа си. Така беше на теория, разбирате ли, ала никога не бяха водили бой. Никой не можеше да каже точно какво ще стане. А междувременно, предполагам, беше много приятно да се реят из въздуха като ято млади лястовици, бързи и леки. Изглежда, че военачалниците не се замисляха много-много какво ще бъде в действителност. А тези летящи военни машини, разбирате ли, бяха само една разновидност на безбройните военни механизми, изнамерени и оставени в бездействие през продължителния мир. Много такива неща се изработваха и преправяха тогава; адски машини, глупави неща; неща, неизпробвани никога; големи машини, страшни експлозиви, огромни оръдия. Знаете колко глупави са изобретателите, които правят тия неща; майсторят ги, както бобрите си правят язовете — без да съзнават, че ще отклонят реки и ще наводнят земи!
Докато се спущахме по виещите се стъпала обратно към хотела си в здрача, аз предугаждах всичко: виждах колко очевидно и неизбежно глупавият, брутален Грешъм ни тласкаше към война, предчувствувах каква ще бъде войната при тези нови условия. И дори тогава, макар и да знаех, че едва ли ще ми се удаде друг случай, не намирах сили да се върна.
Той въздъхна.
— Това беше последната ми възможност.
Влязохме в града едва когато небето се осея със звезди, качихме се на високата тераса и докато се разхождахме назад-напред… тя ме посъветва да се върна.
„Скъпи мой — рече, като вдигна миловидното си лице към мен, — това значи Смърт. Животът, който водиш, е равнозначен на Смърт. Върни се при тях, върни се да изпълниш дълга си…“
Тя се разплака и като се вкопчи в ръката ми, мълвеше през ридания: „Върни се… върни се.“
После изведнъж занемя и когато се взрях в лицето й, прочетох за миг какво си бе наумила да прави. Това беше един от ония мигове, когато човек прозира.
„Не!“ — извиках аз.
„Защо не?“ — запита тя учудено и като че ли малко уплашена какво ще чуе в отговор на хрумването си.
„Нищо — казах аз — не е в състояние да ме върне там. Нищо! Аз направих избора си. Избрах любовта, а светът да върви по дяволите. Каквото и да се случи, ще живея този живот — ще живея заради теб! Това… нищо не може да ме отклони; нищо, скъпа моя. Дори и да умреш… дори и да умреш…“ „Какво?“ — прошепна тя.
„Тогава… аз също ще умра.“
И преди тя да успее да продума отново, аз заговорих, говорех красноречиво — както умеех в оня живот, — говорех, за да възхваля любовта, да обрисувам живота ни като героичен и прекрасен, а това, което изоставях — като нещо тежко и крайно низко, което би било най-добре да отхвърлим. Напрягах целия си ум да придам на този живот обаяние, стремейки се да убедя не само нея, но и себе си. И докато разговаряхме, тя се притискаше в мен, също разкъсвана между това, което смяташе за благородно, и онова, чиято сладост познаваше. И най-после успях да я убедя, че е героично, да я убедя, че приближаващата световна катастрофа е само един вид великолепна рамка на нашата безпримерна любов, и на края ние двамата, клети, лекомислени души, обгърнати от тази бляскава илюзия, по-право упоени от тази прекрасна илюзия, закрачихме тържествено под немите звезди.