И така решителният момент мина.
Това беше последната ми възможност. Дори докато се разхождахме така назад-напред, водачите на юга и изтока набираха решителност и огненият ответ, който разобличи завинаги блъфа на Грешъм, се оформи и зачака. И над цяла Азия, океана и юга въздухът и жиците затрептяха от предупрежденията им да се приготвят — да се приготвят.
Нито един от живите не знаеше що е война, разбирате ли; никой не можеше да си представи какви ужаси ще донесе тя с всички тези нови изобретения. Предполагам, повечето хора все още вярваха, че тя ще бъде нещо с бляскави униформи, атаки с „ура“, победи, знамена и оркестри — и то във време, когато половин свят се снабдяваше с храни от области, отстоящи на десет хиляди мили разстояние…
Човекът с бледото лице се спря. Погледнах го; очите му бяха впити в пода на вагона. Някаква малка гара, върволица товарни вагони, блокпост и задната част на къщурка прелетяха край прозореца на вагона. Подминахме с трясък мост, по който отекна трополенето на влака.
— След това — каза той — често сънувах. В течение на три седмици нощем този сън беше моят живот. И най-лошото е, че имаше нощи, в които не можех да сънувам, когато лежах и се мятах в леглото в този проклет живот; а там — някъде далеч от мен — ставаха неща — съдбоносни, страшни неща… Аз живеех нощем — дните ми, дните, в които бях буден, този живот, който живея сега, се превърнаха в избледнял, далечен сън, скучна обстановка, корица на книга.
Човекът помисли.
— Бих могъл да ви разкажа всичко, да ви опиша и най-малките подробности на съня, но това, което правех денем — не. Не мога да го опиша — защото не си го спомням. Паметта ми… паметта ми се е загубила. Всекидневието ми се изплъзва…
Той се наведе напред и притисна очите си с длани. Дълго време не продума нищо.
— А после? — попитах аз.
— Войната избухна като ураган.
Човекът гледаше вторачено пред себе си неописуеми неща.
— А после? — настоявах аз.
— Ако имаше поне една-едничка отсенка на нереалност — произнесе той с тих глас, като че говореше на себе си, — щяха да бъдат кошмари. Но не бяха кошмари… не бяха кошмари. Не!
Той мълча толкова дълго, че се уплаших да не би да не чуя края на разказа му. Но после продължи със същия тон на саморазпит и самоанализ.
— Какво друго ни оставаше, освен да бягаме? Не бях предполагал, че войната ще засегне Капри — изглежда, смятах, че Капри ще остане извън всичко това, като противовес на всичко това; но на втората нощ навред се разнасяха възгласи и крясъци, почти всички жени и всеки втори мъж носеха значка — значката на Грешъм, — и не свиреше музика, а непрекъснато се повтаряше някаква проглушителна военна песен, и навсякъде мъжете се записваха във войската и се обучаваха в танцувалните зали. Целият остров гъмжеше от слухове; разправяха, че сраженията били започнали. Аз не бях очаквал такова нещо. Бях видял толкова малко от живота на удоволствията, че не бях взел пред вид тази агресивност на любителите. А колкото се отнася до мен, аз стоях извън всичко това. Бях като човек, който е можел да осуети подпалването на муниционен склад. Времето бе минало. Аз не бях никой; и най-суетният хлапак със значка беше по-важен от мен. Тълпата ни блъскаше и крещеше в ушите ни; тая проклета песен ни проглушаваше; една жена се развика на дамата ми защо нямала значка, и ние се прибрахме в убежището си ядосани и оскърбени: дамата ми — бледа и мълчалива, а аз — разтреперан от гняв. Толкова бях побеснял, че щях да й се скарам, ако бях доловил и най-малката сянка на укор в нейните очи.
Цялото ми самочувствие бе изчезнало. Сновях назад-напред из нашата стаичка в скалата, а навън морето тъмнееше, само на юг блесна някаква светлина, угасна и пак се появи.
„Трябва да се махнем от това място — повтарях аз. — Изборът ми е вече направен, не искам да имам нищо общо с тая бъркотия. Не искам да имам нищо общо с тая война. Ние сме отделили живота си от всички тия неща. Тук не можем да намерим убежище. Да вървим.“