А на другия ден вече бягахме от войната, която заливаше света.
И всичко останало беше Бягство — всичко останало беше Бягство.
Той се замисли мрачно.
— Колко време трая то?
Той не отговори.
— Колко дни?
Лицето му беше бледо и измъчено, ръцете му — стиснати. Той не обърна внимание на любопитството ми.
Помъчих се да го накарам да продължи разказа си с въпроси.
— Къде отидохте? — запитах.
— Кога?
Когато напуснахте Капри.
— На югозапад — отговори той и ме погледна за секунда. — Заминахме с лодка.
— Аз пък мислех, че със самолет.
— Конфискуваха ги.
Не го разпитвах повече. След малко ми се стори, че започва отново. Заговори монотонно, сякаш се караше:
— Но защо е така? Ако наистина тази битка, това клане и напрежение е животът, защо жадуваме така за наслади и красота? Ако няма убежище, ако няма спокойно място и ако всички наши сънища за спокойни места са глупост и клонка, защо имаме такива сънища? Безспорно не някакви долни страсти, не някакви нечестни намерения ни бяха довели до това; любовта ни бе изолирала така. Любовта бе дошла у мен с нейните очи, облечена в нейната хубост, по-прекрасна от всичко друго в живота, с формата и цвета на самия живот, и ме зовеше. Аз бях заглушил всички гласове, бях отговорил на всички въпроси — бях дошъл при нея. И изведнъж — нищо друго освен Война и Смърт!
Хрумна ми нещо.
— В края на краищата — рекох — това може да е било само сън.
— Сън! — извика спътникът ми, гледайки ме с пламнали очи. — Сън… когато дори сега…
За пръв път той се оживи. Лека руменина пропълзя по бузите му. Вдигна разтворена длан, стисна я пак и я отпусна върху коляното си. Когато заговори отново, вече не вдигаше очи, а през цялото време избягваше да ме гледа.
— Ние сме само призраци — каза той — и призраци на призраци, желания като облачни сенки и стремления като сламки, завъртени от вятъра; дните минават, навиците й обичаите ни носят, както влакът носи отражението на светлините си — нали така? Но едно нещо е реално и сигурно, едно нещо не е сън, а вечно и трайно. То е сърцевината на живота ми, а всички други неща около него са второстепенни или изобщо празни. Аз я обичах, тая жена на моя сън. И тя, и аз умряхме заедно!
Сън! Как може да бъде сън, когато напои един жив живот с неутешима скръб, когато прави всичко, за което живях и милеех, празно и безсмислено.
До момента, в който я убиха, мисля, че все още имахме възможност да се спасим — каза той. — Цяла нощ и цяла сутрин, докато се носехме по морето от Капри към Салерно, говорехме за избавление. Бяхме изпълнени с надежда и тя ни съпровождаше до края, надежда да живеем заедно, далеч от всичко това, далеч от битките и борбите, от дивите и празни страсти, от празните, деспотични „трябва“ и „не трябва“ на света. Бяхме въодушевени, сякаш стремежът ми беше нещо свято, сякаш взаимната ни любов беше някаква мисия…
Дори когато от лодката си виждахме прекрасното лице на тая огромна скала Капри — вече нарязана и насечена от оръдейните гнезда и скривалищата, които трябваше да я превърнат в крепост, — не подозирахме нищо за предстоящата касапница, макар че треската на приготовленията вече се долавяше в облаците прах и дим, надвиснали над сто места в здрача; но всъщност аз вече говорих за това. Там, знаете, беше скалата, все още красива въпреки всичките си белези, с безбройните си прозорци, сводове и улици, редица над редица до хиляда стъпки височина, огромна резба в сиво, прошарена тук-там от обвити в пълзящи растения тераси, и лимонови и портокалови градини, и гъстаци от столетници и кактуси, и бухнали от цвят бадеми. А изпод арката, построена над Пикола Марина, прииждаха други лодки; а когато заобиколихме носа и се показа брегът на континента, изскочи друга малка върволица лодки, тласкани от вятъра към югозапад. За кратко време се бе появило цяло множество; по-далечните бяха само ултрамаринови петънца в сянката на източната скала.
— Това са любовта и разумът — казвах аз, — които бягат от цялата тая лудост на войната.
— И макар че след малко видяхме ескадрила самолети, които прекосяваха небето от юг, не им обърнахме внимание. Те бяха като линия от точици на небето, после дойдоха други, които нашариха хоризонта на югоизток, а след това — още, докато цялата тази част от небето се изпъстри със сини точици. Сега всички те представляваха тънки сини чертици, като ту един, ту няколко кривваха към слънцето и улавяйки лъчите му, се превръщаха в къси светлинни отблясъци. Като се вдигаха и спущаха и ставаха все по-големи, те идеха като огромно ято чайки, врани или тям подобни птици, движещи се с изумителна съгласуваност, и колкото повече се приближаваха, толкова по-широко се разпростираха на небето. Южното крило се разпери като стреловиден облак, който закри слънцето. А после изведнъж завиха на изток, устремиха се към изток, при което отново взеха да стават все по-малки и по-малки и все по-ясни и по-ясни, докато изчезнаха от небето. А след това забелязахме на север и много нависоко бойните машини на Грешъм, надвиснали над Неапол като рояк вечерни мушици.