Георги Караславов
Снаха
1
Мека, къдрава здрачевина се свлече леко по накъсаните огнени нишки на първите звезди. Неуловим полъх разклати върховете на потъмнелите дървета, провря се надолу из клоните и отвя задухата на догорелия летен ден. Прашното село се сгуши и притихна в сладка дрямка под медния звън на далечни развърнати стада и глухия тропот на закъснели коли.
Този тропот следеше Юрталана, излегнат в малката градинка пред къщи.
— Идат! — сепваше се той навремени и ловеше жадно всеки звук и всеки шум по пътя. Но колите отминаваха и Юрталана се отпущаше пак, смучеше цигара след цигара и гледаше как белите кълба на тютюневия дим попиват в ситната паяжина на здрача.
Чакаше сина си. Чакаше Стойка с надничарките. Пак повикаха Цървенакова Добра с трите й дъщери — от всички, които ходеха по чужда кърска работа, те работеха най-чевръсто и най-съвестно. Днес излязоха рано-рано със заръки да орежат вършите на двете царевици в Кози дол. Ако са ги орязали — харно, но ако не са — само дето се бавят още. Юрталана знаеше — Стойко е припърт момък и ако зависеше само от него, той щеше да сколаса, но на чужди хора не можеш да се облегнеш, както трябва. Лъщят се по цял ден, отягат се, постоянно дигат бъкъла, та се наливат с вода и току се шмугват из храсталаците по синорите. Трябва очите ти да са постоянно на четири, трябва да ги подканяш, да им подвикваш, като вземат много-много да се забравят, а и накриво да ги погледнеш от време на време…
Такива са, какво да ги правиш. От десетина години Юрталана комай само с изполичари и надничари си има работа, та ги е изучил наздраво и познава душите им като пръстите на ръцете си.
„Ако не са орязали и двете ниви, утре аз трябва да се трепя дотам, цял ден да губя за нищо! — косеше се той, като си помислеше колко много работа го чака. — Ето на, исках да видя дали царевицата до Еминаговото кайначе ще изтрае още някой и друг ден…“
Откъм плевнята заситниха боси стъпки. Жена му се прибираше — цял ден беше тесала прегорялата жилава трева на хармана. Отстрани, вчепкан за полата й, подтичваше Алекси, малкият им син, и хленчеше сънлив и гладен.
— Сега, мами, сега! — клатеше глава Юрталанката. — Виках да си дойде и батьо ти, та всички заедно да вечеряме…
— Дай му да яде на детето и го слагай да спи! — дочу я Юрталана и се извърна сърдито към нея.
— Ух! Много се забавиха бре, Тошо! — поспря се тя и погледна плахо към градинката.
— Ба! Няма мечки да ги изядат! — сопна се той.
— Ами кога ще вечерят онези жени, кога ще си ходят! — подметна тя плахо.
— Ти за чуждите не бери грижа! — кресна той и се приповдигна заканително на лакът. — Хайде, виж там, дай на Алекси да яде и да си ляга.
— Сърдит е! — издърпа тя детето и влезе бързо в кухнята. — И все си е такъв, Боже мой, с нищо не може да му се угоди.
Най-после тропотът на последната кола се закова пред вратата им.
— Те са! — скочи Юрталана и изтърча, та ги посрещна. — Орязахте ли ги? — дръпна той Стойка за ръкава, преди още той да беше разпрегнал воловете.
— Орязахме ги.
— Харно сте направили! — отдъхна си Юрталана.
— Долния край до чепатата круша май в тъмничко го ошмулкахме, та не знам какво е излязло…
— Каквото ще да е, нали свършихте… Закъсняхте, ама има защо…
— Добър вечер, батьо Тошо! — обади се Добра, като подбра полата си и скочи чевръсто от колата. — Толкова място орязахме, от тебе ще е черпнята…
— Добър вечер, добър вечер — поклони се той, — няма какво, ще се черпи… Ха минете насам! — подкани ги той и се извърна към кухнята: — Гино! Гино мари! Изнеси фенера!
Юрталанката се показа на вратата, ухили се, поздрави и като закачи мижавия фенер на гредата, посочи проснатата рогозка пред къщи:
— Ето минете тук. То, няма да ви гостя кой знае какво, че и аз цял ден съм се трепала на този пусти харман… Ха да го свърша, ха да го свърша, та ей досегичка!… Не съм и готвила, ще сложа каквото Господ дал…
— В това работно време, како, на яденето много-много не се придирва — пристъпи Добра и кимна на дъщерите си. Трите момичета също пристъпиха след нея.
— Слушай бре, жена! — намеси се и Юрталана. — Да кажа ли и аз една приказка? Я, ти им дай половин самун хляб и един дрън сирене, пък те, ако щат да го хвърлят, ако щат да го ядат…
— То за хвърляне няма да го хвърлим, ами заекна жената. — Друго исках да те помоля бре, батьо Тошо, току знам ли… ти…
Юрталана се сепна и я загледа.
— Казвай де! Какво? — врътна той нетърпеливо с ръка.
— Ами събор нали иде? — усмихна се стеснително тя. — Момите трябва да се понагиздят, та ако може, да ни се наплатиш още тази вечер.