Но откъм крушата пак се счуха стъпки и листата пак прошумоляха.
— Добиче е! — отсече Юрталана.
Каквото и да е, той ще го залови, ще го отведе в общината, ще го предаде там и ще иска оценка на загубите. В такива случаи плаща онзи, който падне в клопката. Само трябваше да пристъпя предпазливо, за да го издебне. Ако е крава — кравите са много плашливи животни, — ще вирне рога, ще изфучи — и иди я гони. Но където и да иде, Юрталана няма да я остави. Ако е магаре, лесно ще се нареди. Хем бързо ще го хване, хем няма да бие пеша чак до селото…
Между сплетените широки листи се мярна пъстра риза. Лицето не се виждаше, защото крадецът беше, извърнат гърбом. Той беше разбелил един мамул и сега се мъчеше да го откъсне. Превиваше го горе, за да бъде без дълга дръжка, но, види се, работата не беше лека, защото пъшкаше от време на време. Юрталана прекрачи бавно два реда и се наведе в дълбокия карък. Виждаха се боси крачета и опърпани крачолчета на избелели памучни потурки. Две ръчички пипаха чевръсто. Момче! Кое ли ще да е? Да е свое, роднинско? Не, не! Между високите стръци се показа една суха глава с четинеста козина. Не се виждаше хубаво през гъстите липи, по на два-три пъти, когато то се мярна в отвора между двата реда. Юрталана можа да го зърне в лицето. Не беше ратайче-другоселче, но трябва да беше от долния край на селото, Юрталана не познаваше тамошните деца, но те все бяха му се мяркали из улиците, по хора и сватби. Юрталана прекрачи още един ред, свит като котка, но момчето долови тези леки стъпки, отпусна ръце, разгледа се и се вслуша. И двамата бяха наострени, потънали в дълбоката тишина на задушната лятна пладня, през която нямаше никакъв полъх и дори листата на дърветата бяха заковани. Стопанинът следеше жертвата си, дишаше сдържано, но дълбоко и кръвта биеше в слепите му очи. Трябваше да се бърза, защото малкият крадец можеше да го види и да хукне. Да знаеше барем от кои е, Юрталана ще го намери и в селото. Пък по-нататък комисията ще види какви поразии е направил. Но не го познаваше. По едно време момчето пак се изправи и пак се ослуша. Ала този път не разбра откъде го дебнат, защото се извърна към корията. Беше тихо, спокойно и нетърпимо горещо. Долитаха само откъслечни скърцания от натоварена кола. Понякога и те заглъхваха. Така спираха колите, когато се разместяха снопите или когато се счупеше нещо.
Голямата руса глава се наведе пак и ръчичките зацепиха върховете на зелените мамули. „Ах, разбойник! — гледаше го Юрталана и кипеше, от яд. — Как ми съсипва стоката!“ Не можеше да трае повече, да се бави и да гледа тези поразии. Той направи клечешком две стъпки, вплете се в една тиквена властуна и падна в каръка. Момчето скочи като ужилено, огледа се като заек, видя го и хукна към корията.
— Стой! — извика повелително Юрталана и се хвърли след него.
По слабините го чукаха едрите мамули, по лицето го шибаха метлестите цветове и широките остри листа. Той кривеше и чупеше стръци, спъваше се и се блъскаше от редица в редица. А момчето се провираше отдолу като лалугер, ситнеше с босите си крачета и вземаше все по-голяма и по-голяма преднина. На гърба му се премяташе широка сива торба с набраните мамули. Ей с тази торба през рамо и с тези мамули на гърдите ще го прекарат през селото, а отпред ще бие барабанът. Ще се сипне цялото село, та да го види за приказ и пример. Дете ли било? Че какво, като е дете! Нека и старите да се поучат от него. Де що има хайдути-харсъзи, да се свият в черупките, си. Ще видят кой е Юрталана и какво може да направи той. Ще го спипа, както и да тича и където и да иде. В миша дупка да се скрие, и оттам ще го измъкне.
Но момчето наближаваше корията. Ако се шмугне вътре, мъчно би го хванал. То ще се провира като гущер през храсталаците, ще се тули зад драките, най-сетне, когато му дойде сгода, ще се свие някъде и ще се спотайва като яребица. Ето на, тича като вихрушка, остава му още малко и да се гмурне в корията.
— Стой! — закани се пак Юрталана и гласът му, свиреп и страшен, като че ли още повече подплаши пръхналото момче. „Да му се не види макар! — косеше се Юрталана. — Одеве тропаше кола по пътя, а още никаква я няма… Сега да го претече някой оттам, ще го хвана!…“ По това време полето осиротяваше, хората изведнъж го изоставяха като чумаво и потъваха в селото — из харманите и по дворищата. Едни вършееха с дикани, други бяха довършали и почистваха харманите, трети още свличаха снопи от далечните ниви и чакаха вършачката. Воловари, пъдари и случайни работници по къра се прибираха по това време на сянка край кладенци и извори. Кой беше луд да ходи сега из корията или да се шляе из запаления път?
Разгърден и задъхан, разчорлен и прашен, Юрталана се хвърляше като луд из високата царевица. Пред очите му играеха само зелените върши на корията и голямата руса глава на малкия беглец. Той не гледаше вече къде стъпя, не пазеше крехките стръци, не разгръщаше с ръце широките островърхи листа, които го перкаха по лицето. И ето, момчето изостава, ще го настигне до пътя. Но на едно място Юрталана сплете крака, изви се и грохна по лице в дълбокия карък. „Ще го пребия!“ — побесня той и се хвърли пак напред. В този див, нечовешки скок ръката му докопа някакъв ръбат камък. Момчето пак беше взело преднина, а до корията оставаха още тридесетина разкрача.