Цигара след цигара, замечтан за близките щастливи и радостни дни, старият не усети кога изпуши половин кутия тютюн и кога беше се стъмнило толкова. Тук-там из селото още тракаха веялки, по пътя рядко поскърцваха коли и от съседните дворове все по-рядко и по-рядко долитаха резки викове, сдържани сръдни и смотолевени обиди. Вечер, след умората и тежката задуха, хората бяха наострени, та и за най-дребните работи се ядяха. Старият познаваше от години тези караници, които на следния ден се изпаряваха с росата на утрото.
На два пъти край него мина Севда, но той не я забеляза. Стресна се и се ококори чак когато пред чардачето застана жена му.
— Илия! — сопна му се тя. — Защо си седнал като просяк пред църква, защо се не дигнеш да помогнеш и ти нещо!…
— Е, ти да ме не видиш тъй… да си поседна… Какво да ти помогна, а?
— Ами нагледай барем добитъка, напой воловете… това е мъжка работа, нея да не вършим, че сме се разсипали…
— Кой ви кара! — дигна рамене старият.
— Приказваш като дете! — нацупи му се тя. — Кой ни кара — работата ни кара, кой!
— Като си забъркала сама тази каша, сама си я сърбай! — Той се радваше, дето Севда се имаше с Юрталановия момък, но не одобряваше това гостуване. — Разтърчали сте се, като че ли кой знае какво чудо ще става… Като ти дойде — добре дошъл, заповядай — и да яде каквото Господ дал… Че то на годеник така не се шета…
— Та то… речи го…
— Речи го, речи го, ама не можеш да го речеш още! — окуражи се той от нейното заекване. — Докато не видя Юрталана в къщата си да й закачи алтъните на шията и да ми брои агърлъка, аз тая работа не я имам за опечена.
— Сега така се пече.
— Хайде, пак ще си приказваме.
— Няма какво да приказвам с теб! — сопна му се тя. — Иди напой воловете, че цъкнаха сиромашките за водица, а в женските работи не се бъркай… Младите сега така се погаждат…
— Защо караш мене да им поя воловете! — разсърди се Казълбаша. — Димитър и Андон къде са се заврели?
— Иии! Какъв си! — махна тя досадно с ръка. — Да ти не каже човек нещо, да те не накара за две пари работа да му свършиш.
Все пак той слезе, угаси цигарата, прозя се дълбоко и се загледа. Откъм реката, там, дето върбите сплитаха прашните си клони, прииждаше мракът и хладината на тихата лятна нощ.
Здрачевината се свличаше от дълбокото звездно небе, събираше се в тази смълчана тежка маса, попиваше в нея като в сюнгер и също като от сюнгер се изцеждаше надолу. Оттам тя прииждаше към селото и заливаше улици, дворове, къщи… Все по-рядко и по-рядко прелитаха прилепи, прозорците угасваха, къщите заглъхваха.
Захапала крайчеца на плитката си, Севда се подпираше на кладенеца и чакаше все по-тревожна и по-загрижена. Откъм върбите идеше само мрак и прохлада, но стъпки не се чуваха, познати, желани стъпки. И небето тази вечер беше по-плътно и по-високо, и звездите бяха повече — разхвърляни безредно като разсипана жарава. От време на време минаваха коли и закъснели пътници. Тя отиваше бавно до пътната порта, подпираше се на плета до нея и дълго, тъжно и вторачено се взираше в тъмния бряг на крайбрежните върби. Защо не идеше още? И дали щеше да дойде? Може би сега са го изпратили на някаква работа. Но и на работа да е отишъл, трябваше да мине оттук, да й се обади. Как ще доживее тя до сутринта?
Ударите на сърцето й отмерваха мъчителните мигове на тази вечер. А как се готвеше да я прекара тя! Нищо не знае човек и не може да знае какво ще му се случи след един час. Ето, тя бди до портата и се ослушва. Само откъм реката звучи неизменният крясък на жабите. И колкото тишината над селото и над полето става по-дълбока и по-тайнствена, толкова и жабешкият хор става по-отчетлив и по-ожесточен. И кой знае защо започна да я сковава чуден, непонятен страх. Бои се, че му се е случило нещо лошо. Инак той нямаше да се бави толкова и да държи цяла къща нащрек…
Нащрек беше и старата. До някое време подклажда огнището, за да топли ястията, но най-сетне клюмна и тя. Искаше и се да се разсърди и да каже някоя тежка дума, но си мълчеше, спотаила мъката и огорчението от неговото нехайство — връзвай накъсо, да не може много-много да шава.