— Севде — прилепяше се тя до дъщеря си. — Ти каза ли му да дойде тази вечер?
— Казах му ма, мамо.
— А той?
— Той… И среднощ, каже, да стане, пак да ме чакаш.
— Ех, ще чакаме, ала много се забави…
Цигарата на стария светна зад тях.
— Не ме слушате ки! Не ме слушате! — разпери той ръце. — Думах ли ви аз!
— По-полека бре — стрелна го жена му. — Викай да те чуе цялата махала.
— Думах ли ви аз! — натърти той със съвсем снишен глас. — Направи всичко, както му е ред, та като не дойде сега, да можеш утре да го дръпнеш за ухото: „Ти, господинчо мой, ще идваш ли навреме, та и ние да сме оправни?“
— Нали го знаеш оня, стария! — процеди тихо и с яд Казълбашката. — Пратил го е някъде, проклетникът…
— Та и мене от него ме е страх я! Момчето — какво? Кротко, разбрано момче…
— А пък то е важно сега.
— Не е само то важно! — пак отпусна глас старият. — Младите са като вода: насам я отбиеш — върви, натам я отбиеш — пак върви…
Севда се дръпна ненадейно до колата, облегна се на капрата и изхлипа.
— Холан и ти! — нахвърли се старата върху мъжа си. — Раздрънка се тук, стар човек, пък за пет пари ум нямаш…
Казълбаша се сви.
— Тя няма защо да плаче, ами много да се не отпуска — додаде наставнически той. — Ергените са като вятъра: днес са тук, утре — там… И затова са ергени…
6
Те избираха тесни и затънтени пътища, дето рядко, и то само денем, минаваха коли и пешаци. И пак вървяха предпазливо — Юрталана напред, Стойко след него. Те се озъртаха, защото в дрезгавината на нощта всеки храст и всяко дръвче им се виждаха подозрителни. Струваше им се, че на всяка стъпка могат да ги изненадат. Те стъпяха внимателно, пътищата бяха изровени, с разхвърляни камъни и блани. Спъваха се, извиваха се, ругаеха сдържано и бързаха. Докато да изгрее месецът, трябва да бъдат там.
Носеха само един копач и един лизгар, за да могат да копаят едновременно. Стойко криеше копача под тънък ямурлук, за да не се усъмнят, ако случайно го срещнат, а Юрталана беше отпуснал под мишница лизгара, също като че носеше някакъв тежък овчарски кривак.
Селото остана зад реката — смълчано, притаено, безлично в мрака на тихата лятна нощ и в тъмната маса на дърветата. Дребните шумове заглъхваха и се губеха в тропота на стъпките им и само рязък рев на магаре или пресипнал лай на куче още долиташе на талази до тях.
Стойко крачеше смутен, развълнуван и объркан. Имаше минути, когато му се струваше, че това е страшна и тайнствена приказка, краят на която ще дойде наскоро и той ще си отдъхне и ще се разгледа със светнали очи, щастлив, че е у дома си. Такива моменти е изживявал той, когато беше малък и когато покойната му баба разказваше тревожни истории за изгубени деца и за магьосници, които ги дебнат, за да ги умъртвят…
Сега той трябваше да бъде у Севдини. Те сигурно го чакат. Севда гледа към пътя и се топи от мъка и убийствени съмнения. Дълго ще го чакат така и най-сетне, чак когато мине полунощ, ще се прибере съсипана и наранена, за да дочака утрото в безсъние и плач. Какво ще си помислят за него? Лъжец. Обеща снощи, че ще иде, а ей на, никакъв го няма. С право ще помислят, че е лъжец. Но как да им се оправдава утре? Какво да им разправя? Как да ги излъже? Той мисли още отсега. Да. Ще й каже, че баща му го е накарал да иде до Череповата воденица, да отбие водата от яза и да напои ливадата. Цяла нощ е тичал, работил е като луд, не е мигнал, очите му се лепят за сън, но ето, тази вечер тича да я види и да й разкаже всичко. Дотогава тя пак може да му се сърди, но нека се сърди. Ще се сърди и като иде при нея, ще се отсърди. Само да се свърши тази страшна работа. Всичко друго ще се нареди.
Колкото повече наближаваха мястото, откъдето щяха да вземат убитото момче, толкова Стойко ставаше по-неспокоен и по-плашлив. Какво ще стане, ако хванат и затворят баща му? Цялата работа ще падне върху него, а тя е тежка и забъркана работа. Ниви, сметки, полици, разноски, глоби… Трудно ще се оправи, а и да се оправи, нахалост ще му иде младостта… А дали и него няма да тикнат в затвора? Съучастник. Помага да закопаят едно убито дете. И чие е това дете. Той се потресва и студени тръпки го побиват само като си помисли, че при бледия пламък на една кибритена клечка ще трябва да се наведе чак до жълтото мъртвешко лице, за да го познае. Стана му блудкаво, противно и страшно. А след това погребението…
За него, за погребението, мислеше и Юрталана. Той е преживял мигове, чакал е смъртта под вихрушка от куршуми и снаряди, но му се струваше, че по-ужасни часове от тези не е преживявал. „Да се свърши по-скоро!“ крачеше той бързо, отмалял от вълнение и страх. Молеше се в ума си на Господа да го запази от лоша среща и обещаваше, че ако всичко мине благополучно, ще сложи на света Богородица сребърна ръка. „Само да се свърши по-скоро!“ — повтаряше той и се озърташе. Ако сега някой го срещнеше и познаеше, свършено е с тях. Защото и по тези пътища кръстосваха нощем разни нехранимайковци.