— Наближаваме ли? — наведе се и прошепна над ухото му Стойко.
— Върви! — тихо, но сърдито забеляза Юрталана.
Те не вървяха вече и по затънтените пътища, а удариха напреко през угари, стърнища и царевица. В една нива, дето, види се, през пролетта бяха изкопали дърво, Юрталана се спъна и падна. Той изохка, изпсува тежко и се сви в дупката, без да има сили да се повдигне.
— Какво? — спусна се Стойко и го хвана за рамото. — Удари ли се?
— Нищо, нищо. Седни.
— Умори ли се? — погледна го Стойко.
Юрталана не отговори, наведе се и запуши. Той смучеше в шепите си, наведен и мълчалив, както пушеха на фронта. Цигарата святкаше и озаряваше слабо мършавото му лице. Той искаше да забрави всичко, което се случи досега, и да не мисли за това, което трябваше да направи след малко, но образът на убитото момче се беше врязал дълбоко в ума му. От минута на минута Юрталана отпадаше, погледът му се рееше плахо и той настръхваше от всяка сянка и от всеки звук.
— Не иде ли някой? — дигна се той внезапно и посочи надолу.
— Къде? — обърна се Стойко.
— Ей там онова какво е?
— Там има дръвче — успокои го Стойко. — Нали преди малко минахме край него.
— Да, да — седна сконфузено Юрталана и запуши пак.
Те мълчаха и мислеха за едно и също нещо.
— Ами… къде ще го… заровим? — погледна го забъркан Юрталана.
— Чудя се и аз… Не можем да го оставим де да е… Трябва така да го наредим, че нищо да се не познава…
— Нищо да се не познава — повтори унесен Юрталана, като клатеше глава.
— Викам, под някой бряг на Змиин дол, а?
— Къде?
— Ще видим. Ще разкопаем отгоре и…
Стойко махна с ръка и се вторачи радостно в баща си:
— Знаеш ли къде? В корията, дето беше големият дъб. Миналата седмица го изкопаха и го дигнаха. Има голяма дупка, хее, къде по-голяма от тая, и пръстта е нова, няма да се познава…
— Това не е лошо! — каза си Юрталана и като че ли се посъвзе. Намериха къде да го погребат, това не беше дребна грижа.
След малко те поеха пак напреки през нивите и стъпките им бяха по-твърди, в погледите им припламваше някакво непознато настървение…
„Да се свърши по-скоро!“ — мислеха си и двамата. Трупът беше скрит много добре в зашумената царевица. Толкова добре, че Юрталана се полута доста, докато да го намери. И когато изхлузи торбата от главата му и запали кибритена клечка над жълтото смъкнато лице, той политна от тревога и любопитство: чие беше това момче?
Стойко се вгледа добре, духна догарящото пламъче и се изправи, сам бледен като мъртвец.
— Момчето е на Астаров Гоча. Томичката — рече той тихо и скръбно.
— На Астаров Гоча! — отмери сричките бащата и заклати бавно и тъжно сухата си глава. — Виж ти…
С този Гочо Астаров те бяха далечни братовчеди. Но тъй като родството по женска страна не се зачита толкова в селата, отдавна не се имаха за близки.
Стойко затъна трупа в ямурлука, метна го на гръб и тръгна превит към корията. Юрталана се заклати след него като сянка.
— Господи! — стенеше той безгласно. — Виж какво ми се струпа на главата.
Полянката, сред която спря Стойко, грохнал и плувнал в пот, бе навътре в корията, затулена от млади дъбици и гъсти храсталаци. Наблизо имаше път, но по този път нощем никой не минаваше. Той беше много стръмен, издълбан от пороищата, осеян с големи валчести камъни. През три-четири години, когато дойдеше ред да се сече този участък от корията, по стръмния път се свличаха надолу разкривени коли, натоварени с вейки. Няколко дни, и те бяха най-хубавите дни на късната есен, целият този кър ечеше от удари на брадви, от песни и препирни. И после всичко пак заглъхваше, както беше заглъхнало и сега. Но Юрталана пак беше нащрек. Можеше — анатема дявола! — да им се изтърси отнякъде някой неканен гостенин. Какво ще му кажат?… Юрталана потрепера.
— Ще го излъжа — съобрази бързо той. — Ще му кажа, че търсим имане.
И все пак необясним страх го скова, очите му блуждаеха, челюстите му изтракваха от време на време като на трескав.
— Стойко!
— Е?
— Остави копача! — заповяда той. — Ще работиш само с лизгара.