— Защо?
— Защото се чува чак на другия път, не видиш ли?
— Без копач не върви.
— Колкото върви.
— Тъй и до зори няма да свършим! — измърмори сърдито Стойко и захвърли копача.
Юрталана седна настрана и запуши. Обори го слабост, краката му се люлееха, ръцете му едва се мърдаха. Искаше му се да се просне на голата земя и да заспи. Колко хубаво е сега в къщи! И ако не беше се случило това проклето момче, сега той щеше да си е в леглото и спокойно щеше да си чака пукването на зората. А сега? Какво го чака утре? Ще хванат ли дирите му, или ще се опази и ще се отърве от съд, глоби и затвор?
И както си пушеше и мислеше за това, което имаше още да му пати главата, Юрталана се смъкна като смок в рова, залепи се за ухото на Стойка и пошушна, задавен от вълнение:
— Иманяри сме, да знаеш!
И скочи пак, грабна трупа и го за мъкна в срещните храсти. Сърцето му барабанеше лудо, горещи шипове го пронизваха под лъжичката.
— Какво има? — скочи забъркан и Стойко.
— Стори ми се… някой иде!
— Къде?
— Ето, там… изшумоля…
Стойко впи поглед в тъмните храсти, които сега кой знае защо му се видяха загадъчни и коварни. Не наблюдаваше ли някой оттам! И наистина нещо пак изшумоля.
— Чакай да видя! — дигна той лизгара и пристъпи предпазливо. Той се позабави, но се върна успокоен и дори се усмихваше сдържано.
— Костенурка — рече той.
— Ух, да се не види макар! Пък как ме изплаши! — махна ядосано Юрталана и седна пак.
На тънките върхари изплава луната. Изведнъж всичко се преобрази, гората стана по-тиха и по-тайнствена, дърветата метнаха тъмната черга на плътните си сенки. Повея слабо, листата и тревите трепнаха леко и това като че не беше лъх, а някакво вълшебно събуждане на целия кър. Небето избледня, звездите трепнаха и отстъпиха в неговия безкрай…
— Стига ли? — надигна се Стойко, като избърсваше с ръка зачервеното си и изпотено лице.
— Колко е дълбоко?
— Комай до кръста.
— Стига.
Тези последни минути, тях Юрталана няма никога да забрави.
Той дотътри трупчето, скочи предпазливо в рова, пое го, разви го и го надвеси над прясното гробче. Кой знае как, когато рече да го спусне, торбата от главата на детето се изхлузи и жълтото личице, смалено и изострено, блесна на меката лунна светлина. Един лъч запали зеницата на полузакритото око, то като че се сви и му намигна. Юрталана пусна трупа, захвърли торбата върху него и падна назад безчувствен и вцепенен.
7
Сипваше зора, когато се прибраха в селото. Минаха през градини, през сокаци, провираха се през телени огради, но стъпиха у дома си, без да ги забележи някой.
— Е, свърши ли? — посрещна ги изплашена Юрталанката.
— Слава Богу! — отпусна се Юрталана. — Всичко досега беше благополучно, па да видим занапред… — И като пое дълбоко дима на току-що запалената цигара, въздъхна: — Врекох на света Богородица един овен…
— И хубаво си направил! — похвали го тя. — То аслъ само ние нищо не сме давали… какви по сиромаси хора харизват и овни, и юнчета…
— Ето де, сега и ние ще дадем! — натърти Юрталана. — Ха сложи малко хляб и напълни бъкъла, че трябва да ходим за фий…
— Ама няма ли да си починете?
— Няма! — сопна се Юрталана и подкани с ръка: — Хайде! Хайде!
Той искаше да излязат колкото се можеше по-рано, та да не падне никакво съмнение, а тя — няма ли, каже, да си починете… Нейната недосетливост го ядосваше и понякога той я ругаеше ожесточено и безмилостно. Но сега не му беше до викове — толкова беше съсипан от тревоги и съмнения. „Женски ум“ — рече само с презрение.
Юрталана беше много доволен от Стойка. Без да попита нещо, Стойко се уми набързо, стегна колата, напои воловете и ги запретна. Той знаеше, че ако излязат по-късно, всички щяха да се зачудят. „Я-я! Какво е правил Юрталана, та е останал на опашката!“
А по улицата тракаха вече коли, чуваха се бързи и отмерени стъпки, долитаха високи препирни, подвиквания, поздрави. Юрталана се сви в колата и наостри слух: какво ли си приказваха хората? Не шушукаха ли вече за изгубеното Астарово момче? „Още нищо няма, ала днес вече ще гръмне селото!“ — трепереше той. Много му се искаше да чуе първите приказки за това момче, да разбере накъде бият хорските съмнения. На няколко места той слиза от колата уж да си запали цигара от някой ранобуден стопанин, който се връщаше с натоварена кола, и плахо и предпазливо го подпитваше за новини от селото. „Нищо още няма!“ — успокояваше се той и същевременно тръпнеше от страх.
Слънцето беше се издигнало вече, когато те натовариха колата, вързаха воловете на сянка и легнаха настрани от тях да си поспят. Умората ги притискаше, сънят лепеше клепките. Стойко тутакси захърка. Юрталана дърпаше дълбоко и често тютюневия дим, палеше цигара след цигара, навремени затваряше очи, но пак ги втренчваше в ясната, ослепително чиста синина на небето. Болеше го слабо глава, сърцето му още тупаше неспокойно, дишаше тежко и задъхано. Искаше му се да заспи, макар и за малко, да си отдъхне, да забрави страшните тревоги на изминатото денонощие, но сънят напук не идваше. Из ума му чоплеха лоши предположения, опасения и догадки. Обмисляше какво да каже, ако го повикат в общината. А повикат ли го там, това ще означава, че децата, които са били през деня с Астаровото момче, са разказали, че то е отишло да бере зелена царевица от Юрталановата нива до корията. Лесно ще е, ако момчето не е обадило никому къде отива и какво мисли да прави. „Ще отричам — заканваше се Юрталана. — Каквото и да стане, ще отричам. Не съм бил, не съм видял, нищо не съм чул!…“