В общината и в околийското управление ще му повярват — знаят кой е Тодор Юрталанов. Но ако работата иде нагоре, там какво ще прави! Ще го разпитват хитро, умело, със заобикалки, по ученому: от толкова до толкова къде си бил, какво си правил, къде си отишъл, защо си отишъл?… Ще мерят секундите, ще му претеглят думите, ще му четат мислите. Тежко му, ако сбърка някъде. Тогава започват да уплитат, да замотават и да размотават, докато направят човека като въртоглава овца. Изследват и ръцете, и краката, преглеждат и дрехи, и обуща, и всичко, и всичко… Бъркат в човешката душа като в бунище. С наука боравят там, с машини работят. И това е лошото. Там, дето има една приказка, и невинните виновни изкарват, та камо ли да си направил нещо. И имали едни кучета — дяволи. Например питат те бил ли си с еди-кого си. Мислиш, че никой не те е видял, когато си бил с него, и отказваш. Викат кучето, казват му там на кучешки нещо, то те помирише, помирише и някоя дреха от тоя, за когото казваш, че не си го сънувал, и току се изправи на гърдите ти. Значи, лъжеш. Ето, ще изправят едно такова куче пред Юрталана, па нека си разправя той след това, че не е виждал и не познава Астаровото момче.
Той бледнееше от страх и в душата му се наслояваше старата омраза към всички учени. „Те развалиха света!“ — ругаеше ги Юрталана. И затова напълно се съгласяваше с дяда Кръстана Куцпанайотов, която разказваше в кафенето на кооперацията, че откак се явили учените, нямало ни берекет, ни оправия. „Ето — мислеше си той, — ако адвокатите не бяха измислили тия закони, щяха да ме повикат само в общината и околийското управление, щях да почерпя големците и всичко щеше да се свърши, както Господ дал…“
Не мигна Юрталана, съсипан от страхове и мисли, и чак на залез-слънце си тръгнаха към селото. Искаше да влязат там по тъмничко, защото все му се струваше, че хората са научили за Астаровото момче, и ако се върнат по светло, колкото души го видят, кой знае какво ще си помислят…
И щом наближиха селото, той остави Стойко да кара колата по пътя, а сам кривна през градините към дома си.
— Търсиха ли ме? — наведе се той към жена си още щом влезе в кухнята, пожълтял като стърнище.
— Кой да те е търсил?
— Някой — смънка той и се ядоса, дето тя не се досещаше.
— Никой не те е търсил — изви тя глава. — И защо — нещо да не си приказвал с някого.
— Патка! — изгледа я свирепо той и се дръпна настрана. Но не се сдържа и се прилепи пак до нея: — Ами за онова… да си дочула нещо?
— Нищо не съм чула… ама то не съм и излизала ки.
Юрталана я изгледа и съжалително, и заканително, въздъхна тежко и тръгна към пътната врата.
— Боже Господи! — помоли се той безпомощен и принизен. — Помогни ми и този път!…
А из селото приказваха вече за изгубеното момче. Късно чак след полунощ баща му и майка му се разтърчаха по съседските порти. Търсеха другарчетата му, дигаха ги от сън, питаха ги плахо и с надежда не знаят ли къде е Томето. Децата цъкаха отрицателно и пак отпущаха натежали главички.
До обед някои от тях били заедно с него — пасли кравите до Калинтановата воденица, но следобед Томето подбрал кравата си нагоре към корията.
Казал им, че отива на тяхната си царевица, хем добичето си да понахрани, хем и някой зелен мамул да си опече. И хукна Гочо към корията. И хем тичаше, запъхтян и замаян от уплаха, хем се заканваше, че ще го смаже от бой, като го спипа. Намери кравата вързана в съседната угар. Тя си лежеше и си преживяше спокойно и кротко. Пред нея имаше разхвърляни царевични стръци, ошмулкани и олигавени. Личеше, че тези стръци са рязани наскоро.
„Да е заспало някъде?“ — спря се загриженият баща.
И той тръгна пак из съседните ниви, надничаше под всяко дърво, вглеждаше се във всеки храст, сепваше се пред всяка купчинка пръст. Обиколи и горния край на корията, извика няколко пъти, дълго се ослушва и слисан, убит от тежки мисли и лоши предчувствия, върна се пак при кравата, отвърза я и я подкара полекичка към селото.