Момичетата се ококориха и запоглеждаха Юрталана със страх и надежда.
Юрталана помълча, почеса се по челото, помръщи се и дигна глава:
— Не може ли утре да я видим тая сметка, а?
— Утре… защо утре? — загледа го умолително жената. — И утре ли да губим време?
— Е, хайде, хайде! — отпусна се той. Щом е за събора… И щом е за момите… Да видим най-напред твоята сметка. Ти имаш два деня по двайсет и пет лева…
— Защо по двайсет и пет бре, батьо Тошо! — пребледня Добра. — Нали каза по трийсе?
— Казал съм! — начумери се Юрталана. — Нищо не съм казал… Че кой плаща сега по трийсе, а?
— Плащат, батьо Тошо, как да не плащат? Плащат и повече биля.
— А бе вие игра си играете! — сви той сърдито устни. — В тая криза по трийсе лева, луди ли сте… Не видите ли, парите станаха кът, пък жито тая година не се роди, няма и за данъците да изкараме.
— Иии, батьо Тошо! С пет лева ти ще осиромашееш — подхвърли угодливо Добра.
— Не е така то. Сметката си е сметка… Тук пет лева, там пет лева, аз да не ги фабрикувам тия пущини!
— Е, хайде, за рязането по двайсет и пет, ама за жетвата ще ги хванем по трийсе.
— Че аз не ги ли платих тях?
— Ивох бре, батьо Тошо! — изтръпна жената. — Ами нали аз ти ги поисках, пък ти рече — лесно де, сетне ще се оправим. Не помниш ли?
— А бе забравя се, една и две ли бели са на главата ми… Вярвам ти. Ама слушай, тях ще ти ги пиша петдесет и пет лева двете надници.
— Батьо Тошо! — погледна го отчаяно Добра. — Немой така, молим ти се… Нали ти…
— Шшшт! Няма за пет лева да се караме. Така: двайсет и пет и двайсет и пет — педесе. И педесе и пет — сто и пет. Право ли е?
— Не е право, току… хайде от мене да замине…
— Станке, и твоите ли са толкова, чичовото? — обърна се той към голямата дъщеря.
— Аз три деня съм ви женала.
— Ааа! Виж, сега сметката ни няма да излезе. Ама хайде, третата надница ще мине по трийсе лева. Та, значи: два деня като на майка ти — педесе и пет лева и трийсе — осемдесет и пет, и два дена върши по двайсе и пет, та всичко сто и трийсе и пет лева… Много пари ще вземеш ти, брей!
— И работата е много — изчерви се Станка.
— С вас се оправихме, ами с тия моми тук да видим сега как ще се разберем! — изгледа Юрталана другите две момичета и заклати присмехулно глава.
— Ще се разберем бре, чичо Тошо, защо да не се разберем! — погледна го дръзко най-малката. — Каквото плати на кака, това ще платиш и на нас.
— Няма да ми излязат сметките, Кичке! — усмихна се Юрталана. — На тебе ще дам по петнайсе лева, пък на кака ти по двайсе. Стига ли ви?
— Че аз работя като кака и като мама! — наежи се средната дъщеря.
— То, Петричке, не се плаща само за работата, ами и за годините.
— Че и за годините да е — шеснайсе ще свърша на Богородица…
— Като ги свършиш, тогава! — отсече шеговито Юрталана.
— Не ги троши така момичетата, батьо Тошо! — намеси се малко троснато майката. — Хубаво работят, какво! И не ги хваля, че са мои деца, но така си е…
— Пак деца де! — загледа я строго Юрталана. — И работата им детинска…
— Детинска ли? — наежи се майката. — Ей тая, малката, видиш ли я! Като загребе навътре, по трийсе крачки поста подкарва… Такава жетварка с пари не можеш я купи.
— Бре! Бре! — засмя се Юрталана. — Както умееш да хвалиш, ти и за праматарка ставаш.
— Ох! Жетвата, батьо Тошо, да не е по-лека от праматарлъка! То, нашата наказия нийде я няма, ами… хванали сме се, няма накъде. И който си има по малко земица да си я работи, пак харно, а я като нас такива… Все по чуждо, все по чуждо…
— Е, хайде, хайде! — махна Юрталана, като изкриви кисело уста. — Хайде, и на Петричка ще дам по двайсет и пет лева, пък на Кичка по двайсе.
— Чичо Тошо! — дусна се малката. — Ако ти стъпя на работа, на!
— Ех, работата тази година за тебе се свърши, пък ако има живот и здраве, да дочакаме догодина, тогава ще ти дам колкото и на кака ти. — И като отстъпи, Юрталана дигна глава, извърна се и подвикна към кухнята: — Жена, цял самун им тури… Нека всички да се навечерят…
При плащането Юрталана отби още пет лева от общата сметка, изпрати ги чак до пътя, залости здраво вратата след тях и се върна вкъщи развеселен.
— Защо цял самун бре, Тошо! — сгриза го още от вратата жена му. — Толкова ли щяха да оплюскат, ако бяха останали тук, а? Пък и едни големи самуни останали, божичко, сърцето ми се късаше, като го завивах…
— То хляба нищо, ами биваше ли цяло кило сирене да им дадеш. Тюю!
— Нали ти ми рече един дрън…
— От дрън до дрън има разлика, толкова ли не можа да ти отсече пипката… И от цяла качка най-големия дрън ли намери да избереш?… Щурава жена, брей!
— Ти рече дрън и аз дрън дадох! — оправдаваше се тя и отстъпваше назад.