Някои от съседите уверяваха, че момчето е избягало и че като поскита малко гладно и жадно, ще се върне.
— То само да ми се върне, та да видиш какво ще го правя! — заканваше се Гочо.
— Де, не приказвай такива работи! — думаше жена му, разчорлена и бледа, съсипана от безсъние и мъка.
— Да не си го гълчала ма, булка? — попита една съседка.
— Не съм ма, како, не съм го гълчала! — оправдаваше се тя. — Оня ден донесе половин торба круши, чужди круши, ние такива круши нямаме, та му се поскарах малко. Друг път, Томе, рекох, такива работи да не ми носиш, па взех, та ги сипах на прасето и това си беше всичко.
— А бе то си има от крушка опашка, ама де да видим какво ще излезе — сърдеше се заканително Гочо.
— Да не е паднало в някой кладенец! — изтръпна майката и краката й се подкосиха.
— Де и ти! — смъмра я Гочо. — Кладенец! Какъв кладенец те е намерил? — През ума му минаха всички кладенци из оня кър и студена пот изби по челото му.
До обед той обиколи всички кладенци, спуща се по камъните чак до водата, взира се, бърка с тоягата си и като не намираше нищо, излизаше малко обнадежден.
Но момчето не се върна и на следната вечер, нито някой донесе някаква вест за него. На третия ден Гочо вдигна братята си, дигна шурея си, па се пръснаха по кърищата и хванаха наред: обиколиха воденици, кантони, колиби, егреци, агъли — никъде не го намериха, никой нищо не им каза за него. Минаха и в землищата на съседните села.
— Да сте видели момче на десетина години, русо, по риза, босо, с избелели гащички и шарена торба? — питаха де кого срещнеха.
Хората ги гледаха учудени, дигаха рамене и си подминаваха.
Най-сетне обадиха в общината, плъзнаха пъдари, пазванти и горски стражари, обходиха целия кър, кръстосваха надлъж и нашир корията, разгръщаха храст по храст, провериха наново в кладенците, газиха във всички вирове на реката. Върнаха се с празни ръце, дигнаха рамене пред кмета: вампиряса ли това дете, в земята ли потъна?
Съобщиха и в околийското управление. Раздрънкаха телеграфи и телефони, дадоха отличителните му белези, наредиха, където го намерят, незабавно да го върнат на родителите му.
— Ще чакам да се върне само! — клюмна Гочо, смазан от тичане, от мъки и от женски плачове. Крепеше го още една надежда: детето сигурно е отвлечено я от цигани-катунари, я от овчари-каракачани, но то не е малко, то ще избяга и ще си дойде. Така го уверяваха и на полето, и в кафенетата и кръчмарниците, дето хората вече само за това приказваха…
Юрталана следеше слуховете и приказките за момчето, тръпнеше и съхнеше от страх. Палеше цигара след цигара, замръкваше поотпуснат и осъмваше с нови тревоги и предчувствия. Понякога наминаваше из кръчмите и кафенетата, слушаше, слухтеше неспокойно и с голямо усилие казваше и той по нещичко за изгубеното момче. Гърлото му засъхваше, лицето му се менеше, а и хората млъкваха и вперваха очи в него, щом зинеше да продума.
В неделя той се отби в кръчмарницата на Куцото да си купи цигари. В дъното на малкото калдъръмено дворче, изметено и напръскано с вода, под старата лозница, седяха на хладина няколко кръчмарски посетители. Юрталана слезе по ниските дървени стъпала, вгледа се, стресна се и се дръпна, като да се върне, но нямаше как — всички го видяха, видя го и Гочо Астаров, свит настрана, изпит, небръснат, разчорлен. Салтамарката му беше закърпена, набита с прах и плява. Направиха място на Юрталана да седне, дадоха му стол и отвърнаха с леко кимване на поздрава му. Хората си приказваха за вършитбата, за царевиците, приказваха и за много други работи, но на Юрталана се стори, като че ли те нещо го одумваха. „За какво ли?“ — усъмни се той и седна като на тръни. И за да прикрие смущението си, извади широка синя кърпа от пояса си, избърса бавно лицето си и въздъхна:
— Горещо, брей! Гане — извърна се той към Куцото, — дай ми едно шишенце ракия, ама с повечко мезенце.
— Тъкмо де — ухили се Куцото, — на горещините — ракия.
— Ба, ракийцата разхлажда — обади се Киро Търчилъжи и гаврътна чашката си.
Юрталана извади цигарите си, подаде поред на всички, подаде най-сетне и на Гочо Астаров.
— Какво бе, братовчед? — престори се той на нехаен, макар че едва преглътна слюнката си. — Какво разправят, момчето ти избягало?
— Избягало ли е, какво е, не знам ки! — разпери ръце Гочо.
— Избягало е, какво друго! — съвзе се Юрталана и като пое дълбоко тютюневия дим, посочи с ръка: — И моят Стойко едно време така, хем беше кротък и страхлив, закърпих му две плесници и избяга, магарето му, две нощи не се върна… Гане, дай на братовчеда едно шишенце ракия!