— И къде е бил? — заинтересува се Гочо.
— Спал в запустялата говедарска колиба в Адата.
— Твоето лесно — обади се пак Търчилъжи, — две нощи и се върнало, ами неговият юнак толкова време и никакъв го няма.
— Значи, още не се е върнал? — изгледа го учудено и с участие Юрталана. — Бре, гледай ти беля… Ами ти иди, поразпитай по селата…
— Съсипа се човекът от ходене и от питане — пресече го Куцото, като слагаше шишенце ракия пред Гоча. — И с телеграма от околийското търсиха.
— Околийското! — махна пренебрежително с длан Юрталана. — Какво ще ти помогнат от околийското? Ти стани, че обиколи сам.
— Сбърках се вече и аз — примижа мъчително Гочо. — Къде ли не ходих, какво ли не правих…
— Къде си ходил? — изгледа го смело и с упрек Юрталана.
— Всички села обиколих.
— А до Пловдив ходи ли?
— Не съм. Че какво да правя в Пловдив?
Юрталана сви устни и тръсна глава:
— Виж го ти него — какво да правел в Пловдив?… Че това на, голям град, море, иди, па подай едно заявление, па ще видят там, ще го потърсят, може я на занаят да е останало, я чираче някъде да се е пазарило.
— Чираче ли? — облещи се Гочо.
— Тъй де — подхвана по-спокойно и по-уверено Юрталана. — На тая възраст — нали знаеш, скимнало му е нещо, запрашило е и — иди го гони. Пък там от глад няма да умре — знаеш ли как ги търсят такива момченца. Хем слушат, хем яки и пъргави и само за една храна работят…
— А че къде може да е там? — повдигна се Гочо нетърпелив и развълнуван.
— Ти пък — къде! — изгледа го присмехулно Търчилъжи. — Това ти казва човекът — че е там, но трябва да идеш и да го потърсиш…
— Може в някое кафене да е… в някоя гостилница — допълни уверено Юрталана.
— Може, може! — обади се и Куцото. — Аз, като ходя в Пловдив, гледам, кафетата по канторите все такива момчета ги носят.
— Аз ти казвам, че е там! — натърти Юрталана още по-уверено и като набучи на виличката половин доматче, сдъвка го бавно, преглътна го мъчително и подхвана една измислена история за някакъв северняк, който избягал от родителите си, когато бил на десетина години, и се върнал в родното си село чак като станал първият богаташ в града…
— Не знам какво да правя и къде да ходя вече, братко! — заклати бавно глава Гочо. — И работата си зарязах, и в дългове потънах, и един строшен грош нямам вече, на.
— То… като дойде за пари… на такова положение — засрича Юрталана, — хора сме най-сетне, ще помогнем с каквото можем…
И като излязоха след време да си ходят, Юрталана го дръпна настрана:
— Намини утре да видим оная работа… за парите де…
— Ще намина, ще намина — погледна го с благодарност Гочо. — И ще ида дотам, па да видим…
Юрталана се върна успокоен. Но сърцето му все си беше завързано. „Ами ако се разплете чорапът? — тръпнеше той и се успокояваше пак: — Никой няма да се досети… и главното — гробчето да се затрупа добре…“
Тази беше най-голямата му грижа. На втория ден след убийството Стойко мина скришом през корията и разгледа мястото, дето го бяха закопали. Ако човек се вгледаше добре, можеше да се досети, че е копано после, след дъба. Но трудно беше да разбере за какво е копано. Цялата дупка беше затрупана с клечки и треволяци, само навън бяха отхвръкнали пресни бучици пръст, но Стойко ги събра грижливо, разхвърли ги надалеч из шубраците, понасъбра още малко клечок, та го пръсна вътре. След няколко дни, макар че пъдари и пазванти обикаляха из гората, той се промъкна пак и хвърли стара позагнила шума. Наскоро вършаха, та всички бяха улисани около вършачката, но когато след това намина за трети път, той намери върху гробчето недогоряло огнище. От главните и сухия говежди тор той разбра, че някои воловарчета са се крили тук и са си пекли тиква.
По беритба на царевиците оттам мина и Юрталана. Прекоси корията, уж че слизаше да види дали царевицата до воденицата е орязана вече, свърна и надникна в страшната яма. Наистина от гробчето нямаше никакви дири. „Само като завалят дъждовете — помисли си той, — трябва да се запълня от време на време…“
8
Дойде ред и на Юрталана да вършее. В двора му нахлуха роднини, съседи и сума други хора, на които той при разни случаи беше давал пари в заем и които между другото бяха обещали да му помагат. Цяла рота деца се юрнаха на хармана, плъпнаха около високите купни, покатериха се по камарите. Като вихър мина вършачката през хармана му — помете тежките пшенични снопи, претупа набързо ронливата ръж, изгълта като ламя дългоосилестия ечемик. Юрталана се съвзе, лицето му пак доби прежния жив изпечен израз, очите му пак засвяткаха радостно и доволно. Работата го грабна, отвлече го. Той тичаше от едно място на друго, наглеждаше всички, подреждаше ги, командуваше, караше им се, когато беше за каране, и ги хвалеше, когато работата им беше за хвалба. От час на час тичаше да види дали сламата е мека и ситна, подхвърляше на длан чистия плод и махаше като луд на машиниста, щом забележеше счупени зърна. Записваше си на тютюневата кутия колко крини сипваха в хамбара, пресмяташе колко ще отдели за продан, по колко ще го продаде и колко пари ще вземе. И сред шума и олелията, сред тропота на батозата и пукота на мотора той оставаше за момент като закован. Той си представяше натоварените коли и дългите житни мази с високите прозорчета, през които хвърляха крина по крина: