— Хилядо, две, три…
Тъй беше запомнил той от баща си и от дядо си — когато се мери жито, броенето да започва от хилядо, та все на хиляди да върви.
Така, залисан около вършитбата, увлечен в непрестанната трескава работа, зает с команди, пресмятания и надзори, той се откъсна от близкото минало и като че забрави за оня страшен ден, за тревогите след него и за страшната опасност, която още висеше над главата му. Какво приказваха хората за изчезването на Астаровото момче, как тълкуваха това изчезване и кого обвиняваха, за това той нищичко не знаеше и не искаше да знае през тези трескави часове на постоянно тичане и обикаляне.
Вечерта, когато помагачите се наредиха на дългата трапеза и той седна начело като домакин, чак тогава от дума на дума се дойде и до Астаровото момче. Какво ли не изприказваха, как ли не си го обясняваха!
— Удавило се е някъде в реката! — отсече най-сетне една съседка.
— Удавило се — вятър! — отвърна уверено друга. — Избягало в Пловдив, цанило се там чираче, тейко му оня ден отишъл да си го вземе.
Юрталана трепна. Приказката, дето я пусна оная вечер в кръчмата на Куцото, е обиколила вече селото. И Гочо е заминал за Пловдив. Ще постои там, ще поскита, ще поразпита и като си похарчи парите, дето Юрталана му ги даде в заем, ще се върне отчаян, но, все ще остане една мъничка надежда в душата му. А това е спечелено време. И никой няма да се досети, никой няма да се научи къде е момчето му и какво е станало с него. Юрталана си спомни оня момент, когато се надвеси над падналото момче и разбра, че го е убил. За малко той се отчая и му се струваше, че светът за него се свърши. Мислеше си — ще гръмне страшната вест, ще го хванат, ще го разпитват. Ще разправи той от сърце как е станало и че не е искал да го убива. И в своето отчаяние се надяваше, че ще го разберат и ще го пощадят. Но сетне се съвзе. Убийство! Няма да го оставят така, няма да му простят. Ще го тикнат в затвора, ще го оберат, ще го съсипят с глоби и разноски. И цялото село ще се дигне срещу него. И там, когато му хрумна да го скрие, той се помоли дълбоко в душата си, помоли се на света Богородица да му помогне и й обеща дар един овен. Чу молбата му тя и ето, всичко мина добре, но всичко не се е свършило още. Един нещастен случай, и работата може да се разплете. „Не, няма време за отлагане — реши Юрталана. — Каквото съм врекъл, трябва да го дам!“ Идеше денят на света Богородица. Хиляди мъже и жени, старци и деца се стичаха към Бачковския манастир, за да отпразнуват този ден. По прашните пътища се проточваха коли и талиги от далечните села по течението на Стрема, на Тунджа и на Марица, заситняха коне, катъри и магарета по тесните и стръмни пътеки на безкрайните родопски разклонения. Едни отиваха да се помолят на Божията Майка, за да ги спаси от напасти или да им дари изцеление. Други носеха дарове, обещани в момент на тежки, изпитания. Трети водеха момци и моми, за да видят свят, а и светът тях да види. По хармана имаше работа за още цяла седмица, но тази работа можеше да я свърши и сам Юрталана с неколцина помагачи. Стойко, старата и Алекси ще заминат с колата да поднесат дара, а аргатинът с малките волове ще пори каръци.
— Ти, Алекси и Стойко ще идете на Бачковския манастир! — каза Юрталана на жена си сухо и заповеднически.
— Няма време бе, Тошо! — сепна се тя. — Нали трябва хляб да умеся, чергите да опера.
— Хляба ще опечеш тази нощ, пък чергите няма да переш. Утре рано ще тръгнете.
В такива случаи Юрталанката се объркваше и не знаеше какво да прави. Тя се разтича из къщи, из двора, по хармана, вземаше едно вместо друго, оставяше го там, дето не трябва, и все си мърмореше нещо под носа.
— Боже, Боже! — проклинаше се тя. — Сама жена в толкова къща, дано се никаква не видя макар!…
Тя каза на Стойка, че утре рано ще тръгнат за Бачковския манастир, та да се постегне и да й помогне при паленето на фурната, но той само разбра, че баща му е поръчал да се готвят, хукна навън и макар че още беше видело, влезе у Севдини и се похвали. Разтърчаха се начаса и Казълбашеви, разтракаха нощви и лопати, раздрънкаха съдове и решета. Снахите запретнаха ръкави и подхванаха наред, бързо и ловко, да готвят всичко, каквото беше потребно за едно такова голямо пътуване.