Казълбашката повика мъжа си на хамбарското чардаче. Знаеше се кои ще идат на манастира, но все пак трябваше да се наговорят. Решиха: Димо и Димовица, тя самата и Севда. И редно беше тази година да идат. Така се случваше досега — или много работа имаха, или пари не им достигаха поне веднъж да заведат момата си на този прочут събор. Ето, тази зима, ако е късмет, може да я задомят и тъй ще й си остане мъка, че не е могла да иде. Казълбаша направи дума за отиване преди десетина дни, но старата шавна неопределено с глава и измърмори:
— Има време… ще видим.
Наистина, Севда не беше сгодена, но без Стойка вече не можеха да идат. А Стойко идваше вечер, стоеше до късно, приказваха си за какви ли не работи, но за ходене до Бачковския манастир дума не направи, а и Севдини нямаше как да попитат. И ето, сега изведнъж…
С момата беше редно да ходи най-малката снаха — да се поразходи и да се порадва и тя, докато е млада. Имаше лоши и завистливи свекърви — ако снахата биваше по-спретната и по-гиздава, оставяха я да си гледа работата в къщи. Но Казълбашката нямаше от какво да се бои — една беше Севда и нямаше кой да се мери с хубостта й.
Рано на другия ден двете коли се събраха по черния път над селото и поеха към далечните синкави възвишения на Родопите.
Севда поемаше дълбоко свежестта на чистото лятно утро, занемяла от радостно вълнение. Пръв път тя тръгваше за такъв далечен край, към синята планина, която години й изглеждаше като някакъв незнаен и чуден свят. Какво имаше в този свят? Един голям манастир с един голям събор, за който като че ли цял свят се беше запътил. И за този събор тя отиваше с оня, който беше изпълнил цялото й сърце…
Всичко наоколо й се виждаше ново, особено и прекрасно, дори орязаните тук-там царевични върши, които тя така бързо и сръчно ошмулкваше. Севда се мъчеше да си представи манастира, шумния събор, горите и все й се струваше, че не е точно такова, каквото си го представяше, и че всъщност е много по-хубаво, по-примамливо и чудновато.
Следобед те минаха Станимака и се вредиха между хилядите коли, запъплили като големи тромави костенурки по бялото шосе край Чая. Пъстри чергила, кротки, уморени добичета, калпаци изпод чергилата, рокли, чадъри и шамии по пътя край колите. И над целия този керван се носеше страшна глъчка, песни, олелии. Гъст бял прах се виеше в клисурата и застилаше всичко.
Севда вървеше отстрани между двете коли и гледаше ту наляво, дето по стръмните склонове над реката спяха в зноя на изцъкления летен ден гъстозелени гори, ту надясно, дето се нижеха каменисти баири, обрасли с драки, прошарени тук-таме с малки нивички, с добре гледани лозя, с къщурки, колибки и параклисчета. На няколко места Севда видя стари, посърнали смокви, целите напудрени с гъст бял прах от шосето.
— Колко нависоко има една нива! — викаше тя, като сочеше с пръст и поглеждаше крадешком към Стойка, който буташе уморените волове с късия остен и се усмихваше сдържано.
— Тук е така — гледаше я той радостно. — И над тези върхове има ниви! — И той посочи извишените върхове наляво.
— И как се качват толкова нависоко? — чудеше се Севда.
— Те са свикнали — отвръщаше сериозно Стойко като човек, който отдавна и изтънко се е запознал с тези чудноватости.
— А нататък все планина ли е? — гледаше го учудена Севда.
— Да.
— И зад манастира ли е планина?
— И зад него.
— Божичко! — мигаше тя слисана и като че ли разочарована от нещо.
Толкова години тя беше гледала отдалече тази планина и все си мислеше, че е висока като стена и че зад нея пак започва такова равно и хубаво поле с ниски хълмчета и малки могилки, каквото беше тяхното поле…
И манастирът не беше такъв, какъвто си го мислеше. Мястото беше толкова тясно за голямото сиво здание и за хилядния народ, който гъмжеше в ливадите край реката, че Севда като че беше попаднала в дълбока и задушна яма. Но след час, когато намериха място за колите и ги наредиха до други коли от тяхното село, тя забрави всичко и потъна в гъмжилото на разиграния и радостен народ. Над пронизителните викове и над песните и припрените разправии се извиваха пискливите гласове на кларнетата и на флигорните. Като тътен на далечен градобитен облак долитаха глухите бумтежи на тъпаните, блъскаха се мъже и жени, провираха се деца, зяпаха старци, наконтени и наперени момичета и момчета с градски носии се разхождаха гордо, снизходително усмихнати.