— Щом ще е от Юрталана, на гърлата ни ще остане! — подметна Делчо Сертлиев, на когото никой не се сърдеше.
— А бе то, ако стане тази работа, пиенето ще излезе от Казълбаша, макар и да е сиромах човекът — обади се Христо Усталъчето.
— Защо да не стане? — разгорещи се престорено Куцото. — Аз ви казвам, че всичко вече е в кърпа вързано.
— От кого го знаеш? От Юрталана ли? — изгледа го подигравателно Христо и смигна многозначително. Хората се усмихнаха сдържано, защото знаеха, че за такива работи Юрталана никому не разправяше.
— От Юрталана! — отсече Куцото.
— Слушай, Гане! — извика повелително Делчо и всички в кръчмарницата наостриха уши. — Ти на Юрталановата кола не се качвай: той тръгва за Пловдив, а отива в Хасково…
— Де не приказвай така за човека! — сопна му се приятелски Куцото. — Дал вече дума, пък той плюе ли веднъж, не лиже…
А никому никаква дума не беше дал още Юрталана. И ако някога се изтърваваше да каже нещо за Стойковата женитба, казваше го само пред жена си. А Юрталанката се страхуваше от него и никъде не смееше да продума нито думица. Напразно Казълбашката обикаляше всеки празник Юрталановите роднини в черквата, вреше се и се мъчеше да научи от тях какво мислят да правят и готвят ли се вече за годеж. Тя изпрати и двамина сватовници — само да изпитат отдалече, да разберат какво мисли Юрталана и какво крои, но без той да се досети за това. Но и те нищо не откопчиха от него.
— Севде! — спираше Казълбашката дъщеря си, след като изпратеше Стойка. — Не ти ли каза сега нищо, а?
— Какво да ми каже, мамо?
— Ами… все такова гостенско ли ще ни прави?
— Ами какво, мамо? — правеше се Севда, че не я разбира, но и нейното сърце беше свито.
— Ами като годеник да ни дойде… много стана вече, ей на, цялото село приказва…
— Нищо не ми е казвал, мамо — отвръщаше Севда тихо и тъжно.
— А ти не си ли му подметнала?
— Не съм… Пък и как да му подметна, когато той…
— Подкачи го… тъй… не направо… виж, да му найдеш сгодата…
— Как да го подкача мари, мамо?… Нали постоянно ми разправя, че ще ме вземе…
— Знам, че той ти казва, ама дали тейко му казва, това виж ти…
— Стойко ми разправя, че каквото каже той, това ще бъде — майка му и баща му нямало да му се месят…
— Ох, то младите все така разправят, ама като ги натиснат в къщи, отричат се и забравят.
— Стойко няма да ме остави! — думаше уверено Севда.
Тежка грижа беше за Казълбашеви тази открита любов между дъщеря им и сина на Юрталана. Хората приказваха, пущаха си какви не измислици и чакаха. Дори Казълбашевите роднини завиждаха и уверяваха, че Юрталана няма да вземе снаха без зестра. А Стойко си идваше на гости всяка вечер, стоеше до някое време, приказваше за какви не работи. Само за годеж и сватба приказка не отваряше. Старата му се усмихваше любезно, угаждаше му, готвеше му вечери, една от друга по-хубави и по-изобилни. „Хванахме се на хорото и да не ни се играе, ще скачаме!“ — казваше си тя, стопена от мъка и страхове. И дните си се нижеха така, по-мъчителни и по-безнадеждни. Сума Севдини акранки и дружки се сгодиха, едни се задомиха, други се готвеха за сватби. Какво щеше да стане, ако Юрталановите се отметнеха?
Казълбашката виждаше как и старият се мъчи и сумти все по-недоволен, та реши сама да издебне случая и да каже на Стойка. Не е нито срамота, нито грехота. Което трябва да стане, да си стане с време. И неочаквано за всички една вечер Стойко обади:
— В неделя ще правим годеж.
Цъфна Севда, отдъхнаха си старите, засмяха се в къщи, целият дом светна и се развесели. Но Казълбашката все още не вярваше на стария Юрталан. Скрит и користен човек беше той — можеше и да дойде в неделя, а можеше и да не дойде. И на другата вечер старата посрещна Стойка и уж невинно и случайно го запита:
— Готви ли се сватята, а?
— Готви се — ухили се Стойко. — Тетю й остави пари и прати писъмце на зетя и сестрата да дойдат и те, ако могат.
— Ами трябва да дойдат, може ли да не дойдат — задави се от радостно вълнение старата. — На такъв ден ако не дойдат, ами кога…
И Казълбашката пак заръча да не приказват за годежа. Тя искаше да види работата свършена и чак тогава.
В събота срещу неделя годежарите дойдоха.
Посрещнаха ги така, както такива драги гости можеха да бъдат посрещнати. Юрталана вървеше със зетя си и личеше, че се гордее с него. Зетят беше млад и приличен мъж с граждански дрехи, беше гладко избръснат и причесан, много приказлив и общителен. На всички той раздаде подаръци, сприятели се с децата, обеща да им донесе още по един голям шоколад и дълго след това те разправяха за него и питаха кога ще им дойде на гости. И жена му се беше попременила. Тя беше с отрязана и накъдрена коса, с хубава рокля, с тънки копринени чорапи и обуща с високи токове.