Старата Казълбашка не се засрами. Имаше изобилни и сладки ястия, виното беше отлежало и вкусно — вино от свое лозе — и ракията беше силна и бистра — ракия от свои джибри печена. Юрталана знаеше, че тези приготовления и тези разноски са правени само заради него, и поради това той беше много весел, доволен и като никога — шеговит и приказлив.
А и Казълбашката се чудеше как да му угоди и да покаже пред всички колко го тачи.
— Севде! — следеше тя дъщеря си на всяка стъпка. — Виж там, сипи на сватанака Тошо още… Хем, свате, да не останеш гладен!… Вземи си от пилето, много му е крехко месото, есенче е…
На него слагаха най-напред, най-напред му сипваха от всички ястия — като се почне от супата, от яхнията, от пилето… Пред него сложиха тепсията с най-добре изпечената баница, най-дълбокия съд с най-мазното кисело мляко, най-пълната чиния със сутляш от овче мляко. Накрай поднесоха котмач и пак най-големия и най-пълния съд сложиха пред него. Каквото и да е ял човек, колкото и да е ял, от котмача той не може да се откаже, стига да се кусне веднъж от него. А какъв котмач беше сварила Казълбашката — ще го помнят всички годежари, докато са живи.
След това започнаха приготовленията за сватбата. Юрталана каза, че няма да я протакат много, но горе-долу след колко време щеше да стане, не знаеха. Казълбашката стягаше даровете и дрехите на Севда. Снахите тъчеха денонощно кърпи и ризи. Синовете пренасяха пясък от реката и запълваха двора. А Казълбаша постоянно пресмяташе колко овце да продадат и по колко да ги продадат, за да посрещнат разходите по сватбата. Нямаше овце за отделяне, че му беше голямо семейството, а с тях го крепеше кое за ядене, кое за носене, кое за къщни разноски, но и сватбата трябваше да направят като за пред хората. И както да кроеше, както и да пресмяташе, все излизаше, че ще трябва да похарчи към петнадесетина хиляди лева. И да беше само мъжко знаене — лесно. Но тук командуваше и старата, а за тая сватба тя беше пощуряла. И когато той започваше да я убеждава, че не е потребно да правят чак толкова големи, разходи и че от момина страна посрещането не е толкова важно, тя само отсичаше:
— Не може. На големи сватове — голяма бъклица.
— Ето на! — гледаше той умолително. — Виното и ракията, дето ни останаха, ще стигнат за сватбата, защо да купуваме още?
— Една дъщеря женя аз! — отвръщаше тя късо и заповеднически.
— И като е една, та да се съсипем ли? — сърдеше се той.
— Така! Ако питаме тебе, ще оставим всичко, та Севдето сетне да се пука от срам пред ония хора.
— Защо да се пука? — мигаше той.
— Че какво ще рече сватанакът Тошо — продължаваше остро и наставнически тя, — ако посрещнем гостите му с едно шише ракия, а?… Ами нали и ние имаме роднини, нали и на нас ще ни дойдат гости?… Да ги изпъдим според тебе, а?
— Прави каквото знаеш! — объркваше се старият и се запиляваше навън.
Една вечер те пак се разправяха в кухнята за сватбата и за разноските по нея и тъй си останаха смутени и объркани, като видяха Севда да води свекъра си.
— Прощавайте, дойдох така… — взе да се оправдава Юрталана за ненадейното си гостуване, но старата тутакси го прекъсна:
— Хубава, работа, свато! — любезно, престорено обидена рече тя. — Че нашата къща е като твоя къща, ще идваш, когато ти се поще и когато минаваш оттук… Че все покана ли ще чакаш… като чужд човек… Скришно от тебе нямаме ки…
— Дойдох за сватбата — подхвана поласкан Юрталана. — Да решим кога да я направим, да се свърши и това…
— Да решим, свато, да решим — заклати глава старата.
— Аз съм си наумил нещо, ама реших да попитам и вас.
— Каквото решиш ти, свато.
— Аз викам, ако има живот и здраве, да я направим по-другата неделя.
— Ами да я направим, свато — повтори като ехо старата.
— И да я направим икономически, защо да пръскаме пари — изгледа ги изпитателно Юрталана.
— Така, свато, така — обади се ободрен и Казълбаша. И се обърна тържествуващ към жена си: — Видиш ли ма? Разправях ли ти аз!
— Ще идем в града — продължи Юрталана, — ще ги венчеем там, и толкова. Ние — назад, а те ще се качат на трена и ще заминат за София… Да се поразходят… да видят свят…
— Хубаво, хубаво, свато! — заклати глава старата. — Много хубаво си го намислил!
11
Севда живееше като в приказка. Най-напред дойде любовта й със Стойка, задевките по хората и по тлаките, срещите до кладенеца зад тръстиката, вечерите в гостната стая и пътуването до Бачковския манастир. Сетне годежът, за който цялото село гръмна, сватбата и разходката до София. От тази разходка тя се върна замаяна и поразена. В София те намериха Паня, малкия син на Юрталановия брат. Той учеше там за адвокат. Паню ги разведе из града и им показа, всичките му чудесии. И цели два дена след това Севда разправя на майка си за тоя чуден град, дето не можеше да се познае кога е ден и кога е нощ.