А след сватбата се заредиха празници, именни дни и гощавки. Всеки празник те ходеха на гости у старите. Казълбашката ги гощаваше с вкусни и изобилни гозби, черпеше ги със старо винце, скътано и скрито от години за такива дни, тичаше около тях пъргава и неуморна като момиче. Следобед излизаха на хорото, гледаха отстрани горди и недостъпни, защото знаеха, че всички ги зяпат и всички само за тях приказват. Понякога при Севда се отбиваха стари дружки, ръкуваха се, честитяваха й и отминаваха пак. И зад тези честитки, зад тази престорена любезност тя долавяше злобата и завистта им. „Нека! — радваше се Севда. — Който завижда, завижда не на лошото, а на хубавото!“
А хубаво й беше у Юрталанови. Наистина, там беше по-строго и по-глухо, но пък къщата беше чорбаджийска и всички в селото я сочеха с пръст. Широкият двор беше обграден с висок кирпичен зид и нощем из него шетаха две едри и зли кучета. Юрталана се сърдеше и викаше, ако забравяха да нахранят тези верни пазачи.
Юрталанката беше проста, глупава и несръчна жена, та за Севда не беше трудно още от първите дни да вземе цялата къщна работа и уредба в ръцете си. Тя стегна и преобрази кухнята, нареди гостната, почисти стаята, дето стояха денем и дето спяха старите. Тя изтупа тяхното легло, замърсено и натъпкано с прах, постла им чаршаф, калъфоса възглавниците им. Юрталана следеше тези промени и мълчеше, но Севда познаваше, че той е доволен. И макар да беше скритен и недружелюбив човек, тя разбираше какво мисли, кое му допада и кое не му харесва.
— Всичко, каквото става в една къща, трябва в нея да си остава! — казваше той при сгода пред снаха си. — И да се бият, и да се трепят, навън нищо не трябва да излиза.
Веднъж Стойко разправи как викали в общината Минка Коларов и как кметът го гълчал пред всички, задето изпъдил жена си.
— Оплаквала се на майка си, затова ще да я е натирил! — подметна Юрталана, като поглеждаше под око. — Вземе ли една булка да реве на майка си за щяло и нещяло, тя вече е вкарала дявола в къщата си.
Той беше скъперник, трепереше над стотинката, но за дрехи пари не жалеше.
— Искам да сте облечени! — караше се той, когато виждаше да излиза някой неприбран и нестегнат. — Аз не искам да гледат отзад парцалите и кръпките ви и да ви се подсмиват. Пред чуждите да сте наконтени като на Великден… Едно време хората са посрещани по дрехите, а са изпращани по ума. Сега по дрехите посрещат и по дрехите изпращат… Ума пази за себе си, а дрехите показвай на другите…
Гостите той не обичаше, освен ако бяха някакви богаташи или големци. И поради това на Тодоровден все намираше причини да се пръждоса някъде.
— Гостенин — чуждо куче! — казваше той. — Хем го нахраниш, хем те лае.
Алекси беше слабото място на Юрталана. За него той постоянно хокаше жена си. Севда приласка детето, привърза го към себе си, гледаше го, обличаше го, хранеше го. То свикна да я търси за всичко, следеше я като кученце и на майка си за нищо не се доверяваше. Старата не умееше нито дрешка да му скрои, нито копче да му зашие, както трябва, нито закуска сутрин да му приготви. А тази година Алекси тръгна на училище и Юрталана постоянно повтаряше:
— Учен ще го правя аз него. Да не ми се надуват другите.
Другите — това беше брат му Иван, с когото не се обичаха твърде много. Не обичаше той и Паня, че не му правеше икрам като на чичо и като на богат човек. И не само за това той не обичаше учения син на брат си. Паню се водеше с разни нехранимайковци, а често пущаше по някоя тежка приказка и за чича си. Юрталана беше дал веднъж-дваж пари в заем на Ивана, та затова обичаше да подмята:
— Храни куче, да те лае.
Ядосваше се Юрталана и завиждаше на брата си, че брат му беше човек от средна ръка, а смогна да изучи син и да се гордее сега с него. „Ще доживея ли и аз да видя в къщата си учен син? — питаше се мечтателно Юрталана. — Стойко пропадна през войната, ала Алекси няма да го оставя!“
Бързо и без мъка свикваше и се пригаждаше Севда към реда в новия дом. Не й беше трудно, защото знаеше и по-добре да готви, и по-добре да шие, и по-бързо и по-сръчно да помете и почисти, и навреме съдовете да измие, и да подреди. Едно само й тежеше — дето работеха до полунощ, та очите й лепнеха от дрямка и главата й клюмваше от време на време. Свекървата беше наумила да тъче три черги — едната за Стойка, една на Мария и една на Алекси. Предяха, намотаваха кълба, оправяха прежди, режеха стари парцали. Бавно, мъчително и тежко минаваха тези часове на дългите зимни нощи. Стойко се прибираше рано в стаята си, аргатинът се мяркаше за вечеря и излизаше, Алекси обръщаше букварчето си, драскаше по плочата си и заспиваше в скута на майка си. Свекървата работеше бавно, пипкаво, но се увличаше в работата си, броеше нещо шепнешком и само понякога се прозяваше дълбоко и гласно. И рядко някой отваряше уста да продума. Юрталана лежеше на кревата, пушеше непрестанно и мълчеше. Мъчеше го стара, суха кашлица, мъчеше го и някаква мисъл, негова си мисъл. Севда наблюдаваше как той се унасяше над цигарата си, въздишаше тревожно, скачаше, спираше се до вратата и пак се връщаше на мястото си.