— Дрън-дрън ярина се казва твоята! — нахока я той и я изгледа ядно. — Ами че пресметни колко струва един самун хляб и колко едно кило сирене… Аз ти виках да дадеш повече хляб, та сиренето да е по-малко, пък ти… Ама нейсе. Нали са орязали и двете ниви, аз от това съм доволен. И хай слагай да ядем, че съм премалял от глад… Къде е Стойко? Викай го и него…
— Знам ли къде се е пръждосал! — Юрталанката подаде глава навън: — Стойко! Стойко! — подвикна още два-три пъти, ослуша се и се дръпна отново в кухнята: — Трябва пак да е запрашил натам.
— Накъде?
— У Казълбашеви. Любов пуста.
— Ако е запрашил, запрашил е. Утре, като го дигна в зори, ще му дам една любов.
— Ой, хайде да ядем и да лягаме, че и аз съм се съсипала с тая никаква къщна работа, дето й няма нито края, нито намерата…
— Още малко, още малко! — усмихна се под мустак Юрталана, извърна се и я изгледа дяволито. — Още малко, па ще ти доведе една снаха, па да си отдъхнеш…
— Ох! — въздъхна престорено Юрталанката. — Каква ли ще ми се случи, божичко!
— Та нали се знае — подхвърли той. — Казълбашева Севда ли?
— Лоша ли е?
— Хубава е… току имотец си няма…
— Ама пък е мома! Такова чедо всеки ден не се ражда! — изгледа я гордо Юрталана и пристъпи важно към софрата.
2
Стойко върза воловете в широкия агъл зад къщата, потупа ги галено по вратовете и заобиколи да нагледа и другия добитък. Двете крави преживяха мижешком, биволицата беше се изпънала лениво на една страна, тормачето го погледна равнодушно, отметна тежко оптиката си, залепи глава до напречната дъска на яслата и въздъхна дълбоко, юничката скочи пъргаво още като го видя, че отива към нея, сивото даначе се сепна, напъна се и понечи да се дигне, но се отпусна пак и само го погледна някак плахо и подозрително. „Били са го днес — заклати глава Стойко, — говедарите са му правили кушия…“ В агъла всичко беше наред, нямаше отвързано говедо, какво ще се мае повече, трябва да бърза, че и без това много закъсняха тази вечер с тази пуста царевица, а Севда сигурно отдавна го чака…
Той се стаи в гъстата сянка на голямата круша пред кладенеца, почака, повъртя се, но разбра, че баща му няма да свърши приказките с Добра и дъщерите и. Ако бяха седнали да ядат в салончето пред кухнята, я в градинката пред къщи, щеше някак да се промъкне незабелязано до пътната врата и да запраши към долната махала. Но те нито седнаха да ядат, нито се помръднаха от местата си. Нещо като че се надприказваха, нещо като че се караха. А и без това време за губене нямаше.
Стойко се промъкна край хамбара, наведе се уж да вземе нещо, стигна крадешком до пътната врата, притвори я леко и защапа с широки крачки из дълбоката пепел по глухата улица. Селото спеше, съсипано от работа и жега. Само като рязко и късо бълнуване изскърцваше някъде закъсняла кола и всичко пак се спотайваше. Той кривеше зад остърганите ъгли на старите зидове и по ударите на сърцето си знаеше колко му остава до плетената вратня край реката. Той е сигурен — тя го чака, развълнувана като него, сгушена, както винаги, зад високата тръст до кладенеца.
„Ами ако си е легнала! — изтръпна той. — Кой е луд да ме чака до това време!“
И той бързаше, премалял от вълнение. Кой знае, може да се забави само една минутка. Тя не знае защо е закъснял — какво ли ще си помисли, като се прибере, без да го е видяла!…
Друга вечер, когато имаше време, Стойко не отиваше направо до плетената порта, а свиваше край реката, гмуркаше се в плътната сянка на върбалаците, оглеждаше двора им, къщата, съседите и чак когато се увереше, че никой отникъде не се мярка и не гледа, пресичаше бързо като лалугер разровената песъчлива улица и се лепваше до високия плет. Тогава, също като изпод земята, изскачаше тя, отмяташе като перо тежката плетена вратня и все така леко и пъргаво я притваряше. Те се сгушваха под тръстта, гледаха се ненаситно, стискаха си до болка ръцете и дълго време не знаеха какво да си продумат… Но тази вечер Стойко нямаше време да мисли за хората — той не сви край върбите, а мина направо към тях, провря се, като натисна с коляно портата, и се загледа ястребово в заспалия двор. Не го беше страх нито от кучета, нито от нищо. И не я видя, че тя беше се спотаила зад колата, отмаляла от мъка и съмнение, вслушана в ясните и отмерени удари на сърцето си.
На два пъти майка й минава край нея:
— Севде, хай лягай, мами, изморена си.
— Не съм, мамо.
Старата знаеше защо не е изморена и кого чака до това никое време, тревожеше се и тя и все се извръщаше към плета да зърне Стойка, да чуе леките му и предпазливи стъпки. Но те и двете така бяха се заплеснали, така бяха се улисали в грижите си, че никоя не го видя и не усети стъпките му — толкова ненадейно, неочаквано и предпазливо влезе той в двора им и стигна чак до кладенеца. Той шътна тихичко. Севда се сепна като ужилена и пръхна към него. Фустанът й прошумоля като ветрец в прегоряла царевица и се уви около бедрото му. Тя го прихвана през кръста с едната ръка, другата пъхна в здравата му слинеста длан. Те се ръкуваха, но ръцете им останаха сключени и без да си продумат, отстъпиха към кладенеца и се скриха зад високата тръст. Тя се облегна леко на рамото му и дълбоко в душата си се укори за тежките съмнения и тревоги. Стойко я притисна силно, замижа и усети само лекия дъх на помада и на нещо друго, което го упи и му подкоси краката. Тя се впи в устните му със стръв и жажда и топлината на нейното младо и стройно тяло запали кръвта му. И когато тя се откъсна бавно от устните му, той стоеше с полуотворена уста, покорен и забравен от сладост, и очите му светеха, потънали във влага.