— Аз бия тъпана, друг събира парсата! — каза една вечер на жена си Юрталана. — Та остави ти парите, ами ще стана за смях на хората.
И на другия ден Юрталана съобщи на съдружника си, че продава дарака и магана.
— Ама защо? — смънка гузно Гатю. — Работата ще тръгне, ще се оправи…
— Който бърка в меда, той си облизва пръстите — рече само Юрталана и не отстъпи на никакви молби и клетви.
А знаеше Гатю какви са печалбите от дарака и магана, та реши, каквото и да става, но да ги запази. И отстъпи на Юрталана най-хубавата си нива — петнадесетте декара в Сърненица.
Така Юрталана направи цяло поле и оттогава нивата в Сърненица започнаха да я наричат Голямата нива.
— Пъпът на целия кър! — хвалеше се той. — Земя — масло.
Но се хвалеше с половин уста, защото знаеше, че под неговата нива имаше още по-хубаво място — Попчовото място. Ала падна му най-сетне и то.
13
Севда чакаше празниците с такъв копнеж, с какъвто децата чакат Великден. Стар закон беше — вечерта срещу празника и на самия празник да не се работи. Жените тогава скръстваха ръце и си отдъхваха. През тези тихи и весели вечери тя вземаше в скута си Алекси, хващаше ръчичката му и му показваше как да пише буквите и как да ги изговаря. И тя чакаше оня щастлив момент, когато детето клюмваше за сън, свираше главичка под мишницата й и заспиваше.
— Да си лягаме! — казваше заповеднически Юрталана.
— Ами да си лягаме, защо да горим газ! — обаждаше се старата и се дигаше тежко.
Севда бързаше да се прибере в стаята си, дето я чакаха жадуваните и буйни ласки на Стойка. Отмаляла от вълнения, пламнала от чистите и неутолими пориви на любовта, тя нямаше сила да се повдигне и само повтаряше с овлажнели очи:
— Обичам те! Обичам те!
Още когато първите неясни и слаби тръпки на страстта погалиха сърцето й, тя си мечтаеше за такова пълно и голямо щастие. Сега душата й беше кипнала от доволство и сладост. Тя се радваше на живота и благославяше света, в който беше се родила. И презморската хубавица, оная хубавица, за която покойната й баба толкова беше й разказвала, и тя да дойдеше сега, Севда не би завидяла на щастието й. Душата й беше честита и светла и нито една тежка и горчива помисъл не я смущаваше. Ако понякога Стойко й заговаряше за хорската злоба, за завистта и клеветите на близки и далечни, тя слагаше длан на устните му:
— Не искам да знам. Нали ти ме обичаш?
— Обичам те.
— Това ми стига.
Празничните дни минаваха в гостувания, на хора и по веселби. А един неделен ден им се падна да идат и на сватба. Откак бяха женени, това беше първото им излизане като сватбари. Чичо му Иван Юрталанов беше кум. Като най-близък човек от кумовото крило — както наричаха роднините на кума, които той от свое име канеше на сватбата — Иван покани брата си Тодора. Юрталана знаеше, че на сватба обикновено ходят старите и че брат му него калесва, но той се престори на болен и не отиде. От години между двамата братя кипеше една глуха и с нищо необяснима вражда. Уж нищо не бяха си направили, уж се тачеха, а все отбягваха да се срещнат и да си заговорят братски. Иван искаше да му се чуе думата така, както някога, когато още не бяха разделени. „Така е било и така ще си бъде — по-младият брат да се покорява на по-стария — мислеше си Иван. — А че бил по-богат, нека си е по-богат. То и Яшар ковачът е богат, ама на всички сваля капа!…“ Тодор пък си мислеше, че положението се е изменило, че той е по-богат и по-умен от брата си, и чакаше ей тъй, постепенно и негласно, Иван да се нагоди към него като към по-голям и по-силен човек… И това Тодор не можеше да прости на брата си — дето имаше един учен син… Та така дойде ред и на Стойка за пръв път да заведе младата си булка на сватба.