След венчавката, след даровете, угощението и хората у младоженеца кумът взе най-добрите музиканти и пое със своето кумово крило към дома си, за да се весели там и да чака блага ракия след полунощ. Гостите — все свои хора — се нареждаха в голямата стая откъм улицата. Те още мълчаха, споглеждаха се един друг и чакаха да подхване някой песните и смешките, с които трябваше да веселят кума, за да се намесят и те.
Кумът седеше на най-личното място, гледаше важно, гладеше дългите си мустаци и често-често дигаше чашата с вино:
— Хайде, добре сте ми дошли! И да даде Господ всекиму да доживее такива радости и да дочака венчаването на всички свои кръщелници…
— Амин!
— Да сме здрави и живи, да се радваме на хубаво плодородие и от имане никога да не се отървем.
— Сполай ти!
Виното и кумовската гордост бяха поразвързали езика на Ивана. Той приказваше важно и тежко, благославяше като владика, защото знаеше, че всеки ден не се пада човеку такава власт и такава чест. „На кум вода се не гази“ — бяха казали хората. И с право са го казали.
След богатото угощение у младоженците гостите и тук трябваше да опитат вкусните гозби, които снахите непрекъснато пренасяха от кухнята. Музикантите посвириха малко и щом кумът им даде знак, те замлъкнаха и се придръпнаха към софрата. Те куснаха по един-два залъка от гозбите, дръпнаха се пак настрана и запушиха. Не пушеше само Коста Калцунчев, първият певец и цигулар в селото. Той се вторачваше в сухото засмяно лице на кума и чакаше само знак от него, за да почнат пак свирните. Но Иван не им обръщаше още никакво внимание. Той махаше с ръце към гостите, сочеше пълните съдове и ги канеше:
— Хапнете си, хапнете си! Стое, ха, чичовото! Седни по-близко — не бягай от хляба. Булка! Севдо! Опитай това с ориза. Ха, тъй ви искам, да сте ми живи и здрави! Тейко ви е магаре, дето се разболя тъкмо сега, ама нека си кюти там, аслъ светът сега е на младите!…
И като махна с длан, той изпъна шия, вгледа се в ъгъла насреща и запя:
Той изпя тези думи с чувство и настроение, погледна свирджиите и махна:
— Карайте бре, готованци!
Гръмна марш, стар, отдавна забравен марш, кларнетът изпищя и се задави, но се оправи пак и гостите се оживиха, очите им светнаха и се завъртяха на всички страни. Коста, който командуваше музиката, даваше някакви знаци с цялото си тяло и музикантите го разбраха. След марша подхванаха някаква нова, гражданска песен, която сега беше на мода. Сватбарите я посрещнаха хладно — беше явно, че не им допадаше. Коста даде знак и музиката проточи мързелива, но страстна гуляйджийска песен.
— Хоро! — извика някой и скочи чевръсто. — Калцун, карай!
Мъжете се спогледаха само за миг и се надигнаха като по команда. Коста метна бърз поглед към другарите си, музиката млъкна за миг и в ниския опушен таван удариха кръшните звуци на леко, игриво хоро. Жените се дръпнаха поусмихнати, някои се заловиха за ръце. Иван се дигна тежко, извади голяма дантелена кърпа, развя я над главата си, тупна с крак и високото му кокалесто тяло се залюля в такта на музиката. Иваница отвори вратата и кумът поведе хорото навън.
— Каррай! — викаше той с някакво вдъхновено ожесточение. — Ситната! Ха така! Старо, тук! — кресна на жена си и я докопа за ръката.
Беше студена, ясна нощ, звездите зъзнеха на дълбокото изцъклено небе и като че ли мигаха учудени. Заледената земя кънтеше под тежките стъпки на играчите, честите и високи гласове заглъхваха над заспалото село. Музикантите вървяха в малкия кръг пред кума и само вярата, че ще получат от него някоя извънредна награда, стопляше и движеше заледените им пръсти. Те свърнаха една позната мелодия, хорото се залюля по-плавно и по-тежко, раменете се заизвиваха в такт и всички наведнъж, като по команда, запяха високо и звучно: