— Хайде, булките и момите там! — викна Иван. — Я да попеете всички заедно!
Те се свиха, усмихнаха се и наведоха глави. Само Севда не наведе глава и не се усмихна срамежливо.
— Ха, булка! — изгледа я Иван. — Ха поведи ги да запеят, че инак ще заспим, докато дойдат шаферите…
— Че коя да запея? — попита ненадейно Севда.
— Запей… Коя да е.
Севда отпусна ръце и се загледа в скута си. Тя стоя така известно време, мълчалива, сериозна, съсредоточена — явно беше, че мисли коя песен да подкара. В голямата ниска стая стана тихо и всички чакаха напрегнато, и всички чуваха ударите на сърцата си. Те бяха удивени от смелостта й — да пее след такъв голям и прочут певец. Чудеха се на ума й, чудеха се на куража й. Чудеше се и Стойко. И го беше яд — ето, тя ще се посрами след малко, а с нея и той ще потъне в земята. Мнозина не гледаха Севда, те бяха се вторачили в него. Той й беше мъж и можеше да я възпре. Севда помрени очи, пое дълбоко дъх и запя:
Първото учудване, че Севда дръзва да се мери с Коста Калцунчето, премина тутакси в изненада и прехласване. Още първата дума, първите извивки покориха и мъже, и жени. Те гледаха и като че ли не вярваха на очите си — тази ли е същата Севда, на която преди малко се ядосваха? Гласът й беше топъл, силен и сладък, той изпълняше широката стая, задимена от цигарите, вливаше се като нещо безкрайно сладостно и мило в сърцата, галеше душите, грабваше мислите и ги отнасяше някъде далече, в някакъв хубав край, в едно голямо и чисто село, мечтано в сънища и наяве, непознато и все пак толкова близко, свое, родно… Всички виждаха тая смела и хубава Грозданка, наконтена празнично, с дълга, здрава метла в ръцете. Над дворища и градини припада тиха и спокойна лятна привечер, стопаните шетат из къщите и готвят вечеря, тук-таме над някои комини се точат лениво тънки струйки дим. И от далечните усои долитат, трепетни и унасящи, медните звуци на хайдушките кавали. Хубавата Грозданка се вслушва; трепва, поглежда решително своите родители, звуците я мамят и тя тръгва да види дали не е нейният изгорник с дружината си. Бащата и майката я гледат мълчаливо и не смеят да пошавнат. Кой може да спре любовта?
Кумът беше сложил ръка върху дръжката на каната, за да налее вино в чашите, и тъй си остана до края на песента. Кумата беше се подпряла на длан и очите й не се откъсваха от Севда. Цигуларите стискаха цигулките си, сложени неудобно, и не смееха да ги помръднат. Наслада и завист се боричкаха в душата на Калцунчето. Но завистта отпадаше полека-лека, той забравяше, че е победен и засенчен. Дарба! А мъчно беше да се излезе срещу дарбата. Стойко гледаше и радостен, и учуден, занемял от вълнение, с широко разтворени, светнали очи. Той ловеше всеки трепет на лицето й, поглъщаше всяко движение на устните й.
Песента свърши. Севда погледна: всички стояха поразени, захласнати, замислени.
— Добре послушали — кимна тя с глава и се усмихна сдържано.
Кумът вдигна каната и я загледа втренчено, като че ли бяха го събудили от дълбок и сладък сън.
— Добре си попяла, бульо! — извика той възторжено и махна с ръка, като че ли искаше да изпъди всички други.
Мъжете въздъхнаха, жените се разшаваха и никой не продума нито дума — нямаше тук място за похвали и одобрения.
Угощението свърши късно след полунощ. Шаферите черпиха с блага ракия и си заминаха. Гостите се пръснаха бързо след тях и стъпките им заглъхнаха в запустелите улици.
Стойко и Севда вървяха мълчаливи и радостни. Тя ситнеше по заледената земя, сгушена в палтото си, и от време на време разперваше ръце като малко щъркелче, което се учи да хвърчи.
— Дай да се хвана за тебе! — рече най-сетне тя малко троснато. — Не видиш ли, че ще падна!
Стойко се прилепи до нея и стисна ръката й.
— Хубаво ли беше? — наведе се той към нея и я погледна в очите.
— Много хубаво.
Така замаяни от шума и веселието на тази нощ, те влязоха в стаята си и преди да си легнат, погледнаха се също като през нощта на сватбата, притиснаха се и се целунаха дълго и ненаситно.
За втори път те изживяваха неудържимите и неутолими пориви на любовта, като че ли бяха се прибрали в топлото и чисто легло след своята сватба.
— И ти да не ми кажеш досега, че си знаела да пееш така хубаво! — кореше я той в прегръдките си, възторжен и мил, стопен от някаква покорност…
— А ти всичко ли си казвал на мене? — попита го тя с някакъв гален и безобиден упрек.