Свекървата и зълвата често се събираха в гостната и дълго и тихо си приказваха. За какво си шушукаха толкова дълго? При тях понякога влизаше и Юрталана, закачаше детето, гъделичкаше го и се смееше високо и от сърце. Севда чуваше този смях и се чудеше — този инак строг, стиснат и нервен човек постоянно правеше сметки и само рядко, много рядко се усмихваше…
— Леля Мария и мама много си шушукат нещо — подхвърли Севда на Стойко.
— Дошла е пак за пари — отвърна безучастно Стойко.
— Гледам, и тетя пресреща…
— Нали той ще ги дава.
— Че ако ги дава, да ги дава открито, никой не е господар на кесията му! — рече със скрита болка Севда.
— Ех, нали знаеш, скришното е по-сладко! — процеди Стойко и този път тя разбра, че и той се косеше в себе си.
В неделя Севда излезе на хармана да поочука изостаналите слънчогледови пити, изсъхнали и сбръчкани, затрупани някъде в прахоляците под навесчето на старата плевня. Тя пееше тихичко, толкова тихичко, че човек мъчно би я чул и от десетина разкрача, но се беше унесла в песента си и не усети кога зълва й се изправи зад нея.
Севда се извърна, плесна с ръце, пое детето и започна да го друса и да му дума нежно и галено:
— Ох, на вуйна юнака, ох, на вуйна кротака, ох, колко ми е той хубав и умен!…
— Хайде! Хайде! — подхвърли уж случайно и шеговито зълвата. — Време е баба Юрталанка да си хване още един внук.
Севда пламна, люта болка я плисна в гърдите и я задави.
— Като рече Бог — смънка тя, като продължаваше да друса детето.
— Тук е село — натърти наставнически зълвата. — Каква е тази градска мода — да не искате деца!… Нали ще трябват помагачи…
— То… докато да станат помагачи!… — проломоти Севда, смазана от мъка.
— Ех, ще растат и ще порастат… Рано ако го родиш, рано и ще го отгледаш…
— То си е така… — рече през плач Севда, а в ума си допълни: „Но когато е до волята на човека…“
Тя разбра — зълва й не идеше при нея случайно и неслучайно подхвана този разговор за децата… Пратена е от свекървата — види се, и за това са си приказвали. А свекървата е говорила със свекъра.
„Много чаках! Много чаках аз! — започна да се укорява Севда. — Трябваше да кажа на мама, да й се оплача, тя е по-стара, по ги разбира тези работи, белким ми помогнеше с нещо… А ето че дочаках да ми го кажат в очите, че и аз като гражданките…“
Тя се прибра в къщи бледа и замислена. Този ден беше наумила да не ходи на гости у майкини си, но не я сдържа. И като се повъртя насам-натам, попита свекърва си и защапа с везаните чехли към реката.
— Е-хе! — утеши я майка й. — Та за това ли си се закахърила. Четири години Кундураджийкина Начовица нямаше ни дете, ни коте, че сетне като взеха да се тръшкат — всяка година и все момчета… Боже, Боже, викаше тя, какво ще ги правя толкова мъжкарлаци, нали на всичките трябва и дарове, и къщи да се дават… Ами Гидиева Дона?… Тя пък осем години нямаше дете. Па и на нея даде Господ, хе, коскоджамити мъж е станал вече… И само те да са! Не ща да се косиш за такива работи… Ето, може да повикам и баба ти Петра Саралийката, тя отбира от такива работи, та да ти направи някоя разтривка…
През следната неделя дойде и баба Петра Саралийката. Тя беше едра като мечка, грозна и здрава, с големи изпъкнали очи, с рунтави вежди и с мустачки, които, ако речеше, можеше и да засуче.
Саралийката и Севда се отделиха в гостната стая и там старата знахарка така започна да пита и разпитва, че на младата жена се доплака от срам.
— Какво, мари! — хокаше я бабата. — Не си момиче, та ми се извиваш така.
— Ще може ли? — попита Севда глухо и с надежда в очите.
— Ти ли? — гледаше я с нечист поглед Саралийката и клатеше широко глава. — Ти такъв юнак ще родиш, че още на другия ден ще вземе да се кара на тейка си… Само разтривчици ще трябват, невясто… повечко разтривчици…
И се заредиха тежки и мъчителни празници. Севда ходеше у майкини си кога сама, кога със Стойка и там баба Петра я натискаше на стомаха до задушаване, мачкаше я като тесто и приказваше думи, които падаха върху лицето й като помия… У Казълбашеви старата знахарка шеташе вече като в своя къща, обядваше и вечеряше там, чупеше големи комати хляб за внучетата си, просеше си сланина и сирене, задигаше вълна и памук, прибираше всички парцали, които й попадаха подръка. Казълбашевите снахи я гледаха злобно, мъжете й се заканваха, дори старият веднъж подхвърли сдържано:
— Нека да й видим добрината, па тогава ще й платим каквото трябва…
— Хайде, хайде! — сряза го Казълбашката. — То голямо чудо станало… За тези работи така се плаща…