А Севда ходеше като премазана, слабините я боляха, при всяко друсане, при всяко извиване стомахът я мъчеше като разранен. Но тя вярваше и чакаше. Вслушваше се в дъха си, броеше ударите на сърцето си, пърхаше от радост при всяко прилошаване, молеше се:
— Божичко милостиви, помогни ми!
Така, отмаляла от надежди и щастливи тревоги, тя изброи студените зимни дни. Не й помогнаха разтривките на баба Саралийка и в ума й бяха заседнали само мръсните и безпътни приказки на старата знахарка. После заплетената къщна работа преди Великден я омота, а почнаха да ходят и на полето, раззеленяло, избуяло, натежало от плодородие, което чакаше неуморната човешка ръка… Но и през тия дни на непосилен денонощен труд Казълбашката не се спираше. Тя обикаляше прочути баячки, търсеше стари и опитни билкари, вареше постоянно корени, треви и кори, наливаше с горчиви и противни церове шише след шише. Тези шишета Севда принасяше у дома си, пиеше скришом, мръщеше се и чакаше.
15
Севда заспиваше и се събуждаше с една мисъл и с едно желание.
Една вечер, по жътва, тя прегърна Стойка, разлюляна от радостно вълнение:
— Най-сетне!
— Дали? — притисна я той нежно.
— Само дано… — не доизрече тя страхливо. Но той разбра и още по-силно я притисна до гърдите си.
— Пази се! — галено и същевременно сопнато рече Стойко.
Севда броеше дните — ето тази сутрин не й беше добре. Тежеше й на стомаха, повръщаше й се, в устата й беше блудкаво и противно. Ядеше само таратор, все си досипваше оцет и все й се струваше, че не е твърде кисело. И тя си мислеше вече как всички вкъщи ще се зарадват, когато й проличи. Едно момче искаше да си роди, Тодор. Името на свекъра. Ще пръхне от радост той, ще се отпусне, ще се съживи. Внук. Севда ще трепере над този дългоочакван син, ще му плете жакетчета и панталонки, прах няма да падне върху него, тъй и ще си осъмва, без да мигне и без да дремне, и сигурна е, пак няма да й се спи…
Но месецът се изтърколи и тя разбра, че се е мамила. И пак дворът й се видя пуст и неприветен, и пак вкъщи беше глухо и противно. Юрталана ходеше все така намръщен и вечно недоволен от света и от живота, потънал в сметки и пазарлъци, заплеснат в нови планове за нови покупки и печалби. И на Севда пак й се струваше, че се сърди на нея и затова вкъщи е толкова студен и нервен. Старата сумтеше, шеташе из стаите и само разбъркваше всичко, което Севда след другата работа на полето и в хармана смогваше бързо и с вкус да подреди. Дори Стойко все повече и повече се застояваше вечер на улицата и по кафенетата, дето се препираха по политиката, заканваха се и се готвеха за събори и избори. Едничък Алекси я следеше като кученце, гледаше я в очите и й се радваше. Севда му даваше левчета и бонбони, сладко и захарчета, вечер го притискаше в скута си, приспиваше го и се извръщаше, защото очите й се пълнеха със сълзи. Унесен, през дрямката, Алекси поглеждаше тези тъмни, замечтани очи, плувнали във влага и скръб, но той беше много малък и още нищо не разбираше от живота и участта на хората.
Юрталана ставаше все по-сърдит и по-строг, приказките му бяха сурови, троснати и студени, сутрешните команди — къси и отсечени. Може би той и по-напред си е бил такъв, но Севда не го е разбирала тогава. И всякога тя го посрещаше с тревога и го изпращаше със страх. Вечеряха мълчаливо и продумваха само ако продумаше той, одобряваха или отричаха всичко, което одобряваше или отричаше той. Омръзнало й беше това мълчание, дотегнало й беше да гледа как всички трепереха пред него, без да бяха прегрешили в нещо. Понякога само, като се нахранеха, Юрталана слагаше длан върху главичката на Алекси и го питаше къде е бил, с кого е бил и с кого са си играли. Алекси разправяше с жар и увлечение, сърдеше се, ако другарчетата му бяха сбъркали в играта, заканваше им се и тогава старият се раздвижваше, ухилваше се широко и кимаше одобрително. Отпущаха се и другите, разпитваха детето за това-онова, смееха се. „Боже мой! — мислеше си Севда в такива моменти. — Не може ли все така да бъде!“
Но само вкъщи тя беше свита, плаха и покорна. Излезеше ли на улицата, тръгнеше ли на хоро или заситнеше към майкини си, тя дигаше глава, гледаше гордо, поздравяваше отвисоко. Жените я гледаха продължително и със завист, мъжете я проследяваха с някакво особено любопитство.
— Юрталановата снаха — шушукаха всички зад гърба й.
Тя дочуваше тези приказки, виеше кръст и като че не стъпяше на земята. Тя беше щастлива, доволна и забравяше за горчивия живот и притесненията в чорбаджийската къща.
Една привечер тя се кършеше пак към майкини си, сигурна, че мъже и жени надничат отвсякъде да я гледат: стройна и красива, наконтена, грижливо вчесана и закичена над ухото с червена молоха. Няколко ергенашчета висяха пред затвореното Балъково кафене, пушеха и си приказваха нещо. Като я видяха, те млъкнаха, спогледаха се и се сбутаха.