Стойко изнесе най-тежките вещи на върха, тръшна ги до Богородичния камък и пое дълбоко дъх, плувнал в пот. Зад него, натоварени с другите вещи, вървяха Севда и Казълбашката. Севда се оглеждаше, мигаше учудена и като че ли искаше да каже с някакво недоверие: „Това ли е?“
Пазачът погледна багажа им, здрависа се с тях и ги попита откъде са и колко са пътували. После той ги покани в параклиса, дето през отворената врата се виждаха да мъждукат запалени светици.
— Ще има ли място да се преспи вътре? — изгледа изтритото му джубе Казълбашката.
Според поверието най-сигурна била Богородичната помощ, ако се преспи вътре.
Стойко се прилепи до него и пъхна сто лева в ръката му.
— Ба — рече пазачът, като изгледа Севда, — едно местенце, с Божия помощ, все ще се найде за невястата… За такива драги гости може ли…
Севда осъмна в малкото и мрачно параклисче, но как осъмна, само тя си знаеше. Върху краката й лежаха две едри червенобузести жени, тежки като биволици, бъбриви и безочливи. През цялата нощ те си разказваха врели-некипели и се хвалеха. По приказките и по говора им Севда разбра, че бяха от един край, от съседни села. Върху дясното й рамо беше сложила главичката си дребна, доста попреминала женица. Тя беше с кръгло, лунавичко, съвсем бледо личице и когато се усмихнеше или свиеше устните си, отстрани на очите й се нарязваха сума бръчици. Тази женица въздишаше тежко-тежко и гледаше така, като че ли беше виновна за нещо.
— Притискам ли те? — питаше тя Севда и я гледаше умолително и покорно.
— Нищо, нищо — отвръщаше Севда и се изпъваше. — Само краката си не усещам вече…
— Ох! — въздъхна проточено женичката. — Да не беше станало така, сега да не бях тука, ама Божа воля…
— Какво да не беше станало?
И жената разказа — родила момче и от раждането се разболяла. Лежала дълго, викали и доктор, едва удържала душата си. Докторът казал, че било от бабуването. И след това вече друго дете не й дал Господ, а и първото й прибрал, когато станало на три годинки. А много искала да роди пак, и мъжът й искал, и свекърът и свекървата чакали… Цяла къща нея гледала.
— Дали това тук ще ни помогне? — попита тя плахо и шепнешком Севда.
— Ако рече света Богородица.
Севда гледаше с нетърпение към тесните прозорчета, чакаше да се развидели, та да се пораздвижи и да си поеме свободно дъх. Нямаше край тази тежка и мъчителна нощ, не можеше нито за минута да си подремне, за да забрави болките на това ужасно притеснение и мъката на безсънната умора. Струваше й се, че ако полежи още няколко часа така, краката й ще изсъхнат. Тя и сега едва ги усещаше. Колко бавно вървеше това време! И как противно й беше това непрекъснато, неразбираемо бърборене на жените отвън. Най-сетне някои от тях надникнаха през отворената врата, до самия праг на която лежаха свити една до друга разчорлени поклоннички.
— Не е ли време ма, булки? — провикна се една бабичка отвън.
Жените се разшаваха, но никоя още не смееше да излезе.
— Попитайте де! — извикаха някои от дъното.
Бабичката се изгуби, жените пак се умириха, съсипани и нетърпеливи.
— Време е, човекът тук каза! — върна се бабичката.
Жените в параклисчето изведнъж се надигнаха, олюляваха се и се подпираха една о друга. Всички бяха уморени и омърлушени, с натежали глави и посърнали лица. Очите им бяха окръглени, но втренчени. Те се блъскаха към вратата, излизаха по две, по три, гледаха като пияни и след това отърсваха изпомачканите си и напрашени рокли. Едни се кривяха, че ръцете и краката им били изтръпнали, други се сърдеха, че ги бяха разблъскали или настъпили в суматохата, а имаше и такива, които се смееха и шегуваха. Но смехът и шегите им оставаха без отглас. Защото сега, преди изгрев слънце, щеше да се извърши най-важното от това поклонение — провирането през Богородичния камък. Сърцата на всички биеха тревожно, присвити от някакъв незнаен страх, от притеснение и свян.
Наближаваше — пазачът изнесе свещите.
— Хайде, който ще купува, да купува, че няма време! — обърна се той към жените, пръснати около параклисчето и Богородичния камък.
Най-евтините свещи бяха по лев. Имаше по два лева, по пет лева, имаше и по десет, по петнадесет и по двадесет лева. Повечето жени купуваха по две-три свещи от малките, по две-три от средните, рядко някоя се сбъркваше да вземе две свещи по десет лева. Само Казълбашката купи една свещ за двадесет лева и една за петнадесет. Севда запали голямата свещ на Богородичния камък. Този камък беше окичен сега с горящи свещи, с конци и парцалчета. Тези конци и парцалчета бяха разноцветни — поклонничките ги късаха от дрехите си и ги лепяха там. За здраве и Божа помощ — така казваха старите. Имаше и вълнени, и копринени, и памучни, и конопени. И те трябваше да са откъснати от дрехите, с които невястата беше преспала в параклисчето.