— Бащичко! — гледаха го хората, като се караше с надничарите. — Този синковец ще удари и Юрталана.
Стойко обичаше парата и не беше прахосник, но при тези пазарлъци той се страхуваше и от това да не го обвини баща му в простотия и разсипничество.
От няколко месеца Юрталана се откъсна от кърската работа. Отначало я понаглеждаше, интересуваше се, но, едно, че някакви големи грижи го поглъщаха постоянно, и, друго, че виждаше всичко да си върви, както трябва, той я остави на Стойка. Къде ходеше и какво правеше той, нито се интересуваха вкъщи, нито смееха да се интересуват. Излизаше рано, връщаше се, колкото да похапне и пак се запиляваше навън. Ходеше често и до града и нито носеше нещо за продан там, нито пък купуваше. Вечер се прибираше късно, ядеше мълчалив, намръщен и сърдит. Пушеше непрекъснато, палеше цигара от цигара и гълташе с остървение тютюневия дим. И стоеше той така с часове, замислен, съсредоточен, без да продума нито една думичка.
— Тетю ми се види нещо… а? — питаше Севда мъжа си.
— Има някаква работа, ама каква е, не мога да разбера.
— Да е нарочил пак нещо за купуване?
— Кой го знае — сви устни Стойко. — Ама той, кога да купува, все си мърмори и все си пресмята на цигарената кутия… А сега…
При някоя по-трудна и по-заплетена работа в стопанството Стойко го дочакваше вечер и му разправяше как мисли да я нареди. Старият слушаше и само кимаше с глава. А Севда шеташе със свито сърце, угнетена и наплашена, и си мислеше, че всички сръдни вкъщи са все заради нея. Юрталанката гледаше мъжа си, въздишаше и се чудеше как да го, поразчопли малко.
И една вечер, мъчена от съмнения и лоши предчувствия, тя се престраши.
— Тошо бре, от някое време си такъв… — заекна тя.
— Какъв?
— Ходиш… не се свърташ в къщи… все мълчиш… Да няма нещо пак, а?
— Какво да има?
— Ами знам ли… за онова…
— За кое?
Тя се наведе и пошепна:
— За Астаровото момче…
Юрталана трепна и се потресе, като че беше го връхлетяло нещо студено и гадно.
— Ти си гледай къщата! — рече той тихо, но строго. — Ако ходя, значи, има защо.
Наскоро след това се прибра по-рано, но този път беше много ядосан — личеше си по това, дето хвърляше цигарите наполовина изпушени. Седнаха да ядат и никой не смееше да каже нито думица.
— Знаеш ли какво ни е забъркало Пандуровото куче? — обърна се той към Стойка.
— Кметът ли?
— Кметът зер. Отчуждават ливадите.
— Че как така? Защо? — изгледа го смаяна жена му.
— Защо? Питай де! Знам ли и аз защо. Разбойници! Какво искаш от Пеня Пандуров?… Избраха за кмет един джандарин, един… Тюю, и това ми било власт!… — Юрталана се задави от злоба, сви пръсти, закани се и го изпсува тежко и отмъстително. — Направили циганина цар, а той най-напред обесил баща си.
— Как? Могат ли? — настръхна и Стойко. — Как ще я отчуждят?… Нали ливадата си е наша?
— Могат. Община е.
— Че как така… направо?
— Ако потрябва, и допитване до населението ще направят — рече малко по-успокоен Юрталана.
— Няма да я оставим така! — пламна Стойко.
— Какво ще правиш? — погледна го недоверчиво Юрталана.
— Ще се борим!
— Ще се бориш! Как?
— В новите обшински избори.
Юрталана махна с ръка.
— Вятър! За чуждото тоя народ и в огъня ще влезе. Ти само му покажи нещо за грабене.
Ливадите — това беше най-богатото и най-хубавото място току над селото. То беше дълга и тясна ивица земя между шосето и мочурливата вода, която извираше от параклиса на свети Илия и никога не пресъхваше.
Юрталановата ливада беше на завоя на вадата и откъм пътя беше заградена с четири реда бодлив тел, за да не я гази добитъкът. Десет коли сено вадеше от нея и отавата отделно. И какво сено! Меко и миризливо — душа. Какво ще правят, като им я вземат? Ще им остане само ливадата до Череповата воденица, но каква ливада е тя, какво сено дава? Може ли да се сравни с това златно място, което е цяла година под вода, на която никой не е господар?…
Юрталана купи мястото в ливадите от съдебния пристав. Това място някога е било една малка част от големия имот на Батраците. Наследниците разграбили каквото им се падало, но данъци никой не плащал с години наред и работата стигнала до съдебния пристав. Разправяше се, че в тази продажба имало нещо нечисто, но какво беше то, никой не можеше да каже. В тази ливада имаше някакъв наследствен дял и жената на Пеня Пандуров. Стар неписан закон в селото беше, когато продава съдебният пристав, да се явяват само наследниците. И Пеню се надяваше да откупи това златно място — със заеми и с полици, но да го откупи. Но излезе Юрталана, а с него той не можеше да се мери. Сега Пеню си отмъщаваше. В същото време той минаваше за защитник на селските интереси.