Тича Юрталана, допитва се до учени и съпартизани, съветва се с адвокати и вещи лица и ако едни го насърчаваха малко, други съвсем го обезсърчаваха. Сбърка се той и не знаеше вече какво да прави и де да иде. Защото никой не му каза открито и решително, че тази работа може да се разтури по законен ред.
— Значи, общината може да отчужди ливадите? — попита най-сетне той адвоката ясно и направо.
— Може, ако поиска.
Юрталана обвеси глава. Трябваше да се търсят други пътища. Да се бори с Пеня и да го събори. Пеню беше умен мъж, изпечен в партизанските работи — с него лесно наглава не можеше да се излезе. През миналите властвувания на своята партия той служеше като старши стражар в околийското управление. Той беше ленив човек и тази служба много му допадаше. Освен това го ценяха и големците чак от София, защото знаеше как да произведе изборите. Паднеше ли партията му от власт, той се прибираше в селото, носеше се като чорбаджия, киснеше по цял ден из кръчмите и кафенетата и нищичко не похващаше. А не беше никакъв богаташ. Чудеха се всички как живее така и откъде връзва двата края. Но той имаше име и влияние и думата му се чуеше и горе. Юрталана знаеше това, то го тревожеше и отчайваше сега. Имаше само едно спасение — в изборите, дето идеха сега, да го изберат за кмет. Не беше ламтял досега за такава служба и в миналото, когато партията му беше на власт, само пръста да си мръднеше, и щеше да седне на кметския стол, но сега трябваше да тича, да се бори и да гледа да се докопа до най-високото място в общината. Не беше много отдавна, след като партията им падна от власт, някои съседи от опозицията го закачаха и дразнеха. Но на това падане Юрталана погледна спокойно.
— Не ми е бащиния — казваше той усмихнат. — Да му мислят, които са лапали.
Всички чиновници, и свои, и чужди, той смяташе за лапачи, за вредни и непотребни хора.
— И държавата ще съсипят, и нас ще изядат! — обичаше да повтаря той.
Но той знаеше, че каквито и партии да се сменят, имотът му ще си остане запазен. Всичко, каквото владееше, владееше го законно, с нотариални и крепостни актове. А ето че не било съвсем така. Наистина, ще му платят ливадата, а както разправяха, щели да им дадат други места, някакви ниви от голата общинска мера зад Ортакория, но не беше там работата. Нали я вземат против волята му, ето кое според него не беше редно тук. „Какво ще си помислят разните копунтии? — ядосваше се Юрталана. — Щом може тъй, защо да не може и инак!“ Но защо неговата ливада, защо? Ето какво значело да държиш властта в ръцете си. Дори общинската власт, за която Юрталана казваше, че е власт само на пазвантските лудории и пъдарските пакости.
По-рано Юрталана се сърдеше на Стойка. Стойко беше по-разпален партизанин от него, ходеше редовно на събрания, тичаше по избори и митинги, спореше и се дърлеше из кръчмите и кръстопътищата. От една страна, Юрталана се радваше, защото смяташе, че така ще се поотрака и ще влезе между хората, а, от друга, се косеше, защото не си гледа работата.
— Къде беше? — питаше го той с привидна строгост, колчем закъснееше.
— На събрание.
— Събранието няма да ти даде един комат хляб! — сърдеше се Юрталана, но и Стойко разбираше, че тази сръдня не е от все сърце.
Юрталана смяташе, че се тича прекалено много по партизанските и изборджийските работи.
„Чакай! — заканваше се той сега. — Аз ще му изляза на това Пандурово куче, та да запомни кой е Тодор Юрталанов!“
И той започна да обикаля кръчмите и кафенетата, да дърпа настрана съседи и приятели, да се обажда и на стари приятели от набора или от фронта. Сега той разговаряше с хора, които по-рано и не поглеждаше. Юрталана си кроеше все разни планове за избора, заканваше се на Пеня Пандуров, разпалваше се и се увличаше все повече и повече в тази борба. „И време ще загубя, и пари може да похарча, ама ливадата си няма да оставя!“ — махаше той заканително.
— Как сте вие, младежите? — подпитваше той Стойка.
— Добре сме, ала… — И Стойко се оплакваше — не били всички на мястото си, дърпали се, правели мили очи на кмета и се усуквали за служба…
— Е, така е! — кършеше врат Юрталана. — Който държи кокала, около него се въртят кучетата.
Изборите наближаваха и в селото взеха да обикалят агитатори и от града, да събират мъжете и да им държат разпалени и дръзки речи. Размърда се народът, потекоха жалби, хули, ругатни и закани.
Юрталана не се доверяваше твърде много на агитаторите от своята партия, които минаваха като нежелани гости със стари прегрешения, хвърляха купища големи и лъжливи приказки и си заминаваха, без да оставят някакво пламъче в сърцата на своите слушатели.