— Мост, мост искаме! — бутаха се някои от тях и се провикваха подигравателно.
Юрталана се надяваше на своето слово и чакаше гласове от своето лично влияние. Мнозина идваха да му работят като надничари и изполичари, мнозина бяха вземали от него пари с лихва и жито на зелено. Сега Юрталана обикаляше вечер къщите им любезен, приказлив и мек, оставяше им по десетина бюлетинки и им сочеше с пръст:
— Ето моето име. Това е моята листа…
Една вечер той се отби у Цървенакови. Те го посрещнаха като кум и се чудеха къде да го дянат. Добра търчеше от ъгъл на ъгъл, мъкнеше възглавнички, подмиташе предпазливо с очуканата метла, като подмяташе полугласно и предпазливо, че ги е сварил така, неподготвени за такъв драг гостенин, и постоянно въртеше очи към дъщерите си. Те влизаха и излизаха от стаята, пренасяха съдове, въртяха се насам-натам послушно и свенливо и от час на час поглеждаха към майка си. Те я разбираха само с погледи — кое откъде да донесат, кога да го донесат и къде да го оставят.
Стъкмиха софрата и Юрталана седна да вземе от хляба им — нямаше какво да се прави. Цървенака имаше един зет и четирима братя, на всички той трябваше да даде по една от Юрталановите бюлетинки. И не само да им ги даде, но и да ги накара да гласуват с тях. Имаше и сума други роднини — мъжете на двете му сестри, вуйчовци, чичовци, братовчеди…
Нахраниха се, запушиха и Юрталана отвори дума за политиката, за общинските избори и за кметовите оправии.
— Ти ме знаеш! — изгледа той Цървенака и се удари по гърдите. — Мене власт не ми трябва, аз чиновник не искам да ставам, че всички чиновници са лапачи и хайлази, ама като я гледам накъде са я подкарали нашите общинари, сърцето ми се пука от яд. Чакай, рекох си, да се постегнем, че те, както са я завъртели, не знам докъде ще я докарат.
Добра го гледаше захласната. Петра хапеше крайчеца на шамията си, слушаше извърната малко настрана. Кичка го стрелкаше под вежди и по устните й играеше някаква тънка, неуловима усмивка. Очите й мигаха, лукаво недоверчиво, присмехулно. Цървенака беше извърнал ухо, пушеше бавно, с наслада и се навеждаше към него, като че ли беше глуховат.
— Туй, Пандуровото куче, него трябва не само от общината да изхвърлим, но от селото да го изгоним… Да ми помниш думата — ще ни продаде, ще ни заложи с парцалите… Откъде толкова години е живял като чорбаджия с петдесет декара земя? От хайдутлук!
Цървеначката кимна лекичко и неопределено с глава, кимна така лекичко и неопределено и Цървенака. Юрталана измъкна от пояса си топче бюлетинки и му ги подаде.
— Ето, тук съм аз! — посочи той с пръст името си.
Цървенака пое бюлетинките нерешително, преглътна и се вгледа в напечатаното име…
— Ами, че… защо толкова? — изчерви се той. — Едничка ми стигаше…
— Раздай ги… Наобиколи роднини, приятели. Хе, няма да ти стигнат, като се поразтъпчеш малко… Ние да вземем общината, ще видиш тогава…
— А че то… ако искаш да знаеш, и вие не бяхте цвете за мирисане! — пресрами се Цървенака.
— Ти зарежи, онова, дето е било! — махна Юрталана и го загледа изненадан. — Това сега е друго — общински, местни, наши интереси… Аз, ти ме знаеш…
— Знам те бре, Тошо — натърти Цървенака, — харничко те знам, ама тук не е до познаването и до приятелството… Инак, като си мисли човек…
— Как — инак, като си мисли човек? — погледна го изненадан и забъркан Юрталана.
— Тъй на — усмихна се Цървенака и го изгледа право в очите. — Убежденията са други…
Юрталана кипна и насмалко щеше да скочи и да си иде, но се овладя.
— Харно де — рече той и гласът му трепна, — сега ще си преброя приятелите.
— Така е — допълни хитро Цървенака, — в изборите се преброяват и приятелите, и неприятелите.
— Слушай! — натърти малко наставнически и малко заканително Юрталана. — Веднъж съм дошъл аз при тебе, а ти при мене всеки ден идваш.
— Така си е… Човек без човека не може.
— Ако искаш да не се познаваме вече…
— Защо да не се познаваме бре, Тошо! — разпери ръце Цървенака. — Крушата се разсърдила на корена си и в най-голямата жега изсъхнала…
— Ти обещай, да си знам аз…
— Сега и да ти обещае някой, той може да те излъже — отвръщаше все така хитро и двусмислено Цървенака. — Сега и времената са такива, а и пустото гласуване е тайно…
— Твоя воля! — накани се да си ходи Юрталана. — Ама да не пуснеш за мене, дето толкова съм ти помагал…
— За помощ ако е, ние повече сме ти помагали, чичо Тошо! — обади се Кичка. — Колко работа сме ти свършили!…
— Хайде, нека да е така! — дусна с Юрталана. — Вие сте помагали на мене, а аз на вас не съм помагал…