— Заклахме го! — дигаше той юмрук. — Облог правя, ако не се пръсне от мъка… Жлъчката му ще се пукне!…
Но когато дойде вестта за отчуждаването, Юрталана беше вече примирен. В душата му тежеше злоба, но тази злоба като че ли не беше вече само срещу Пеню, а срещу всички селяни.
— Ще ги науча аз! — забиваше той пръсти в дланите си. — Ще ми паднат те на мене!
Един празничен ден Стойко събра роднини и приятели, разкопаха и намотаха тела на оградата и натовариха коловете на колите. Юрталана не ходи да види как разграждат ливадата му, но когато разтовариха тела и коловете под големия навес зад къщи, той премаля от болка.
Срещу ливадите общината им даде декар за декар от Сухата мера зад Домузгьол. Освен дето тези места бяха много далече от селото, но Пеню и тук удари Юрталана — мериха, делиха, размерваха и на него, отделиха най-лошото място — една мършава иловица, дето и трева на нея не растеше.
Юрталана се прости с ливадата, но той кроеше да си отмъсти на Пеня. „С дявола ортак ще стана, но ще му платя!“ — заканваше се той. И когато тъкмеше да му устрои блам, властта беше смъкната с преврат и Пеню си се прибра в къщи. Юрталана се съвзе наново, дигна пак глава и сега не правеше мили очи на хората, защото гласовете им вече нямаха никаква цена. Той ходеше много често до града, обикаляше там при новите властници, питаше и разпитваше дали ще може да си възвърне имота. Подава заявления, тропа, моли се. Старият околийски началник бе сменен, назначиха управител. Беше млад надут мъж, обикновено разговаряше с неколцина души от града и в кабинета си приемаше само след като някой от старшиите му докладваше за посетителя. Юрталана два пъти се опита да иде при него, но и двата пъти го върнаха.
— Няма вече партизански лигавения — казваше натъртено новият околийски управител, когато беше в настроение, при дебра скара и студена бира. — Ред и дисциплина трябва да се въведе в тази държава!
Но и него смениха набързо. Дойде друг и докато Юрталана да разпита дали е строг и горделив, преместиха го някъде в Родопите.
Смениха вече и от назначените кметове в селото. Юрталана опита да се сближи с втория, но той беше един мълчалив и саможив момък. Той ходеше по полето като занесен, връщаше се в квартирата си уморен, затваряше се и лежеше с часове. Отначало хората го гледаха със страхопочитание, но полека-лека започнаха да го закачат, да го разпитват откъде е и какво е работил по-рано.
— Учих в София — отговаряше той на всички.
— А за какво си учил? — опъна веднъж, врат глуховатият дядо Георги Сапунджията.
— Математика.
— Владика ли? — не доразбра дядо Георги.
Кметът се усмихна снизходително.
— Ма-те-ма-ти-ка! — натърти той.
— Не разбирам учението ти, синко — сви се старецът. — Едно време учеха само за даскали и за попове и светът беше по-инак нареден, и по-лесно се живееше… Сега… сега… не знаем…
— Пак си е същото, пак! — подвикна му кметът.
— Не е ки! — заклати решително глава дядо Георги. — Не е.
Третият кмет беше пенсионер, родом от средногорските градчета. Той беше пълничък, задъхваше се от жегата и от умората и постоянно приказваше.
Кречеталото! Така го кръстиха изведнъж и тъй си остана, като че с това име беше се родил. Той беше гуляйджия и веселяк, ходеше по именни дни у богатите селяни, тътреше се по всички сватби и когато го калесваха, и когато не го калесваха, — дори се яви и на някои кръщенки, ей тъй, заедно с щастливите родители, след отпуск на църква, без да го бяха канили. Там той хвалеше народните обичаи, ядеше и пиеше, докато падне и заспи. На сутринта се събуждаше добродушно учуден, търкаше очи и се разглеждаше в непознатата стая.
— Брее! — викаше той на любезните домакини. — Ами защо не ме предупредихте, а? Защо не ми казахте. „Спри! Стига толкова!“
— Юрталана го заведе два-три пъти у дома си, гости го, черпи го и надълго и нашироко му разправя за поразиите на Пеня Пандуров, за разправиите им около отчуждаването на ливадите.
— Как! Отчуждиха ли ги? — учудваше се кметът. — Че как така? Че в нашата страна няма такива закони. Ааа! Грешка е станало. Партизанска проява. Ще се поправи.
— Може ли? — гледаше го Юрталана като светец.
— Кое? Връщането? Като две и две — четири. Частната собственост у нас е неприкосновена. По това спор не може да става. Та бай Пеню Пандуров ли я нареди тази кражба? Направо в затвора ще иде, ти мене гледай.
— Ето, това е кмет, това е власт! — дръпна Юрталана жена си, когато мина за малко в съседната стая. — Другите какво бяха! Перекендета!
Кметът дори каза колко години ще осъдят на строг тъмничен затвор Пеня. После сви разговора към скъпотията и тежкия живот и Юрталана не се усети как му поиска две хиляди лева в заем.