— До утре! — горещеше се той. — Като дойде секретарят, и готово!
— Юрталана не направи и дума, брои му парите и си легна успокоен. Кметът поиска в заем още хиляда лева, сетне още петстотин и се закле, че ще му даде цялата си заплата идния месец, та да се отърве от тежкия дълг, който уж му тежал като воденичен камък.
Кметът се задържа в селото, но заема не върна. Ливадите потънаха и се затриха в селската мера. Пеню, виновникът за тяхното отчуждаване, си ходеше свободен из селото. Юрталана махна на парите, които даде в заем, не искаше да сърди общинската власт. Но колчем срещнеше своя предишен приятел и покровител, поздравяваше го ниско и процеждаше презрително:
— Търчилъжи!
Оттогава той се прости с отчуждената ливада. Но като някоя стара дълбока рана все си го наболяваше за златното място. Случеше ли му се да мине оттам, той гледаше тъжно утъпканата ливада, която някога даваше най-хубавото сено в цялата околност, примижаваше и в ума му се открояваха здравите и стройни колове на четирите реда бодлив тел…
Заплеснат в работа, в караници и политически борби Юрталана не усети как се търкулнаха толкова дни, месеци и години. Алекси свърши отделенията и постъпи в класовете. В най-тежките и горчиви часове той беше едничката утеха на баща си. Кога с двойки, кога с тройки, стигна до трети клас. И Юрталана взе да си прави вече сметка в кой град да го изпрати и на какво по-горно учение. Много му се искаше да го даде в техническо училище, но Тоню, зетят, настояваше да постъпи в търговска гимназия. „Аз ходя често в Пловдив — казваше той, — имам и много приятели там, ще го наглеждаме, ще върви… В търговията е хлябът, там е бъдещето…“ Но Алекси уби радостта на баща си и разбърка сметките му, защото остана да повтаря трети клас.
— Тези крастави учители, дето само знаят да получават заплати, мен да ми паднат, до един ще ги пратя да пасат патки! — ревеше Юрталана, почернял като главня от мъка и отчаяние. — И ти бе, магаре! И ти бе, готованино! — дигаше юмрук над Алекси. — И тебе да те подбера с една сопа, че да те науча откъде изгрява слънцето!… Аз да държа двама аргати, да го чувам от работа като от огън, само и само да се учи и да върви нагоре, а той да ми лепне такъв срам на лицето!…
— Стига и ти, Тошо! — застъпи се Юрталанката. — Пък като е останал — останал е. Нека да се поорасте… Малък е още.
— Малък ли е? Да порасне ли? — кипна Юрталана. — Той аслъ на тебе се е метнал, тъпак с тъпака му!… И аз искам човек да го правя, хее, учена глава да стане!…
19
Дни и месеци минаваха в работа и дребни залисии. Юрталана ходеше често в града, връщаше се мълчалив и сърдит и от време на време си мърмореше — пресмяташе нещо. Седнеше ли, вадеше малкото моливче и дълго и съсредоточено записваше някакви числа. Хората разправяха, че тъкмял да купи в града къща и магазин на зетя си. И наистина Тоню често взе да ги спохожда. Отделяха се със стария, делови и важни, и с часове си шушукаха. Те приказваха оживено, но тихо и ако някой ги приближеше, млъкваха, без да знаят накъде да завъртят приказката си. На два пъти им гостува за по-длъжко и Мика с децата си. Най-голямото й момче постъпваше вече в първо отделение, другите две бяха по-малки и още се мотаеха в полите й. Тя беше позастаряла доста и беше станала още по-ленива и по-надута. Севда й служеше, усмихваше й се и я проклинаше в душата си. „Ще ни ядат, познава се!“ — косеше се тя. И не току-така приказваха хората, че Юрталана щял да им купува имот в града. Юрталанката бавеше внучетата си, влачеше се постоянно след дъщеря си я гледаше в очите.
— Мико, гладна ли си, мама? — питаше я тя, макар че преди малко бяха станали от софрата.
Севда шеташе, вслушваше се в разговорите им, дебнеше ги на всяка стъпка. Кой знае защо Юрталанката прехвърляше всички стари и нови дрехи, опипваше ги, проглеждаше ги. Мика я следеше отстрана.
— Стига, мамо — гълчеше я тя. — Ето дай ми това, ще ушия нещо на децата.
— Не може, щерко, не може — казваше наставнически гордо старата. — В града ще идеш, не може. За село ги бива, ама там с такова ли ще обличаш децата си!
— Ба, в града да не ходят все с коприна!
— Чакай. Имах аз едно парче, него търся, него искам да ти дам.
— Да не го е взела Севда?
— Че то не е за чудене! — разпери ръце старата и се замисли. — Отдавна не съм го виждала тук… а не сме го шили, не, не сме.
Севда се преви от болка, сълзи бликнаха и я задавиха: „В земята дано го найдете макар!“ — изплака тя озлобена и безпомощна.
И се ядоса на Стойка. Тича по цял ден и по цяла нощ, без сън и без почивка, уплете се в пазарлъци и кавги с аргати, надничари и изполичари. Той излизаше в зори, връщаше се към полунощ, падаше в леглото и заспиваше бързо и дълбоко.