Севда го милваше, притискаше се в него и го целуваше, отмаляла и обезсилена от сладките тръпки на сърдечните желания. Понякога тя падаше отчаяна и убита от страшни и жестоки съмнения. Отблъсва ли я той? Не я ли желае? И защо я отблъсва? Дали защото тя не може да му даде рожба! Но виновна ли е за това, зависи ли то от нея? О, само да би могла! Готова е да даде своя живот за живота на едно мъничко жадувано, безкрайно мило и скъпо същество!… Защо е наказана така безмилостно? И с какво толкова много жени я превъзхождат? Защо и най-бедната жена, и най-окаяната циганка е щастлива майка, а тя, хубавицата, за която всички ергени въздишаха, тя, гордата снаха на Юрталана, чака напразно толкова време вече?… И Стойко ли се отвръща от нея? И той ли не иска да я погледне вече?
„Не! — давеше се в сълзи тя. — Той е уморен, съсипан от работа, не му достига сън!…“ И този тежък еднообразен живот в чорбаджийския дом започна да й омръзва.
— Не мога, не мога! — ревеше тя на майка си. — Няма хубост в тази къща, няма драгост…
— Хляб нали има! — караше й се Казълбашката — Това гледай ти!
— Ох! Ох! — хлипаше Севда. — Всичко има, само живот няма.
— Като има за ядене и за пиене, това стига! — кипна Казълбашката. — Що ти е, мари? Облечена си като царица, всички път ти струват, всички те тачат, грехота и срамота е, дето си ревнала…
— Облечена, викаш! Защо ми са тия дрехи, когато тетю само сумти като бивол, мама мълчи, Алекси, и той взе да се надува… От никого не можеш да чуеш една блага дума…
— Мъжът ти нали е добър! Нали той те гледа като писано яйце? Ха! Тебе другите не ти трябват. Да правят каквото си щат.
— Добър е. Стойко ми е много добър! — повтаряше тихо Севда и търкаше зачервените си очи.
А имаше за какво да се оплаче и от него, много беше й се набрало вече на сърцето, но как да започне и как да каже? Право, добър беше инак, угаждаше, й, не й се караше, не я хокаше, не пиеше и не скиташе нощем… И ако се прибираше късно, прибираше се от работа… Право, погледнато така, добър мъж беше Стойко. Но не й стигаше само това, не се живееше само така… И само ако разправеше на майка си как Стойко я гледаше и как дума не й продумваше, старата би я изгледала учудена. „Златен мъж, щерко!“ — би й казала.
Много мъки лежаха на Севдиното сърце, но кому и как да ги повери?
А от ден на ден Стойко ставаше все по-мълчалив и по-безучастен към ласките й. Какво беше му се случило? През първите зимни дни, когато стана по-студено и по-кишовно, той се разболя от гърло. Беше тежко, хремаво време, всички кихаха и кашляха, но всички оздравяваха на крак. Само Стойко легна — хвърли го в огън и цели две седмици го мъчи проклетата редушка. Вариха му лайкучка, синап му налагаха, с топли трици го връзваха и мина му, стана той, съвзе се. Но за дълго си беше бледен, посърнал и уморен. И полека-лека той напълня и напълня повечко, отколкото преди.
Севда не се заглеждаше твърде в него — добре е той, мислеше си тя, я го какъв се ошишка, само дето стана много мързелив и дремлив… И все си мислеше за годините — минаха вече цели осем години от женитбата й, сега, както разправяше майка й, ще дойде най-после рожбата, ако рече Господ… „Няма да му казвам — заключи Севда. — Чак когато проличи, тогава!…“ В неделя и през всички празници тя ходеше в църква, палеше големи свещи пред иконата на света Богородица и се молеше дълго и занесено. Хората я гледаха, подсмиваха й се, но тя не искаше да ги знае… Нека само Божията Майка да й помогне…
Напролет Стойко съвсем се отпусна, лицето му избледня, изнежи се, наду се и се закръгли.
— Я се погледни какъв се ошишка! — гледаше го галено Севда. — Хем и не ядеш като по-рано…
— От годините е — отвръщаше той лениво. — На тези години вече се пълнее.
Сутрин той се излежаваше унесен в някаква полудрямка, безстрастен, отпуснат и като че отчаян от нещо. Севда постоянно влизаше при него и го буташе внимателно:
— Стойко! Стойко!
— Хм! — обръщаше се той. — Сега, сега.
— Хайде де — викаше тя настойчиво. — Тетю, откога е станал.
— Отивай ти, ставам! — сепваше се той и гледаше тъпо и уморено.
И пак не ставаше, нещо го приковаваше на леглото, главата му тежеше, тялото му беше изпънато като вдървено. На три, на четири пъти влизаше Севда, докато да го измъкне от стаята.
— Много взех да се изморявам! — оплакваше се той, когато тя започваше истински да го хока за неговия мързел.
Тя се заглеждаше в него и все й се струваше, че нещо със здравето му не е в ред, но гледаше да пропъди лошите съмнения и предчувствия.