— Защо лежиш така? — мъмреше го тя нежно, когато оставаха сами. — Срам ме е от тетя, по пет пъти се завръщам да те дигам…
— Умирам за сън! — оправдаваше се той. — От какво ли е?
— Времето е такова — казваше тя. — Така е, като се затопли, пък и ти много напълня, та…
Със скрита и стаена тревога тя гледаше как лицето му все повече се закръгляваше и как бледнината проникваше по-надълбоко и по-надълбоко. Но той не охкаше, не се оплакваше от нищо, само много се изморяваше.
Ако идеше да оре и поседнеше насред браздата уж за малко, оставаше така с часове, загледан все в една посока, забравил сякаш за какво е дошъл. На обед заспиваше и спеше до икиндия. Аргатинът, когато беше с него, се мъчеше да го дигне и като не можеше, махаше с ръка и почваше да работи сам. Съседните орачи и копачи му подвикваха, споглеждаха се и се смееха.
— Стачкува! — подхващаше някой по-смел шегобиец.
— И има право! — отвръщаше друг. — Тоя тук хамалува, а еновчанинът в града добрува.
Веднъж Стойко отиде да оре самичък. На два пъти сяда да си почива той до обед и времето си отиде, без да изкара и една леха дори. А на обед заспа и се събуди чак когато слънцето се спусна на две-три копрали. Нивата беше малка, но остана неизорана.
— Свърши ли я? — посрещна го наежен Юрталана.
Стойко, измънка, че волът се разболял, сетне пък обърна, че уж ралото му се счупило.
— Колко ти остана? — гледаше го накипял Юрталана.
— Ами че… остана там… доста има…
— Стигна ли чепатата круша?
— Чепатата круша ли? — запъна се Стойко, като че се мъчеше да си спомни коя е и къде е тази чепата круша. — Не можах да я стигна май…
— Как ще я стигнеш, като си лежал цял ден бре, дембелино! Ух, не те е срам! И седнал още да ме лъже!… Мене ми казаха, готованино! Десет бразди не си изорал… лежал си, цял ден си се търкалял!… Смеят ти се хората бре, смеят се и на тебе, и на мене, и на всички ни се смеят!… Аргатинът, дето е аргатин и работи на чужда стока, и той има срам от хората и ако се клати след ралото, барем, не лежи, а ти, ти! — Юрталана дигна юмруци и се спусна към сина си. Стойко стоеше, същински страж, бледен като суха шума, мълчалив и разтреперан. Старата застана между двамата и протегна ръце. Юрталана отпусна юмруци и се дръпна назад, смазан от гняв и отчаяние.
— Няма да станеш човек! — нахвърли се той отново, след като пое дъх. — Знам защо ми ги правиш тия номера, знам, не съм толкова прост, колкото ме мислиш!… Знам и си записвам всичко.
— Защо? — сепна се Стойко, дигна глава и го изгледа твърдо.
— Ще ти кажа! Ще ти кажа! — повтаряше задъхан и уморен от тревога Юрталана. — Господар на кесията ми искаш да ставаш ти, ето за това. Разбра ли? Но докато съм жив, ще давам кому каквато си искам, няма ти съдник да ми ставаш! Чу ли? — Той тупна с крак и го изгледа презрително. — Знам какво правя и знам защо го давам!…
— Давай! — сви рамене Стойко. — Че аз какво ти се меся!
— Искаш да се месиш, господинчо, ама аз няма да ти позволя, няма! Да го знаеш. И като обеца да го вържеш на ухото си. Сметка държа аз. — Юрталана кипна отново, от устата му се разхвърчаха слюнки. — Дадох му къща, и дюкян му дадох, и ако потрябва, още ще му дам. На него ще дам, не на тебе. Защото ти си готованин, дармоед, неблагодарник!… Ти ще оплюскаш всичко, а той от парата сто ще направи. Два дюкяна ще му купя, да го знаеш.
Стойко разбра за какво става дума, дигна глава, като че ли беше се събудил от някакъв тревожен сън, изгледа учуден баща си и сви устни:
— И пет му купи, ако щеш, воля ти!
— Знам кой те учи тебе! — ревна отново Юрталана. — Знам кой ти е новият адвокат! — И той метна унищожителен поглед към Севда, която стоеше като попарена настрана. — Ама аз на всички ще ви дойда дохаки!
Севда се съвзе, тя разбра, че в тази караница замесиха и нея, погледна свекъра си слисана, изненадана и лицето й изведнъж стана бяло като платно. Тя се извърна към старата и очите й я замолиха: „Не е така! Кажи му! Греши! Кажи му и ти! Помогни ми!…“ Но старата мълчеше и гледаше изпод вежди. И това мълчание беше ясно.
Севда изхлипа задавена, Стойко се разтърси като от треска, изгледа жена си и процеди жлъчно:
— Ще ни изядеш ти с проклетата си стока!
Той изгледа баща си и очите му, подпухнали и малки, се наливаха полекичка с влага.
— Само тази политика няма да ми мине! — отвърна Юрталана заканително, но вече попритихнал и малко смутен.
От този ден Юрталановият дом съвсем заглъхна, жените шетаха мълчаливи, срещаха се и се разминаваха като неми.
— Защо я остави, защо не я изора тая пуста нива! — съдеше Севда мъжа си. — Защо си се отпуснал така, а?… Ето на, виж какво си мислят.
— Погледнах, а то… — оправдаваше се Стойко.