Севда ходеше из къщи като сянка. Пресекна звънкият й смях, не се чуваха сладките й песни. От ден на ден блузите и роклите й ставаха все по-широки. Лицето й посърна, поудължи се, скулите й се очертаха.
— На — казваше майка й, — имот дал Господ и всичко им наспорил, ама дойде тази болест, та пак хубост да няма в къщата им…
Тя зачести да ходи у Юрталанови, поприказваше със сватята си и спираше до Стойка.
— И какво каза докторът бе, баби, все да лежиш ли? — питаше тя загрижена.
— Не. Мога и да си походвам.
— Походвай си, походвай си. Ами ще ли ти се барем да се поразтъпкваш?
— Омръзна ми да лежа…
Юрталана се заседяваше замислен на миндерчето в кухнята. Сега той не си шушукаше, не плюнчеше малкото моливче, не пишеше дълги и нескончаеми цифри на цигарената си кутия. Той само седеше отпуснал глава, унесен, със замръзнал поглед. Отчуждаването на ливадите, боледуването на Стойко, поразиите на Алекси, всичко това дойде поред, едно след друго. Не беше ли то Божие наказание? И нямаше ли да го сполетят нови беди?… Ето, болестта на Стойка! Що за болест е — да лежи само, да яде отделно, да не се помръдва!… Жива мъка си е то, не е никаква болест. Инак здрав, нищо не го боли, а не може за пет пари работа да ти свърши. „Божия наказия! — реши уплашено Юрталана. — Дано само мине с толкова!“
— Какво има, Тошо? — изгледа го веднъж жена му. Тя чакаше да й се скара, но той само повдигна глава, кротък и смирен.
— Знаеш ли какво? — реши да й разкрие мъката си. — Голям грях ми тежи на душата, пък само един курбан съм дал на света Богородица… Господ ми е изпратил личби… Не може само с един курбан да мине…
Тя го гледаше смаяна:
— Какви личби бре, Тошо?
— Какви! Е, вземи например тая болка на Стойка!…
— Та какво викаш да направим?
— Викам да дам на свети Георги един курбан. Един вол да купя, а?
— Купи, купи! И още сега го дай, та да се знае, да си е обречен! — насърчи го тя.
— Няма да се бавя, още утре ще го купя…
Юрталана се успокои — струваше му се, че е открил най-сетне извора на бедите, които му се струпаха напоследък. През нощта той спа по-спокойно, на другия ден отиде при Стойка, потупа го успокоително по рамото и излезе. „Един млад вол! — мислеше си той. — Един скъп курбан, та да се помни и да се знае…“
22
Викаха Юрталана в общината. Севда каза, че минал разсилният и заръчал да иде по-скоро — дошъл бил околийският управител…
— Кой? — преглътна мъчително Юрталана. — Околийският управител ли? Управителят? Ти разбра ли добре?
— Така каза: околийският управител.
Юрталана сви устни и врътна едва забележимо врат. Юрталанката го погледна, но не схвана уплахата му.
— Иди, иди — рече тя настоятелно. — Може за работа да те търси човекът.
Юрталана я погледна под вежди и се обърна към снаха си:
— Веднага ли каза?
— Веднага.
Той се изправи и едва се задържа на краката си, но никой не разбра уплахата му.
— Барем да бяхме обядвали, че тогава, а? — попита старата…
— Вие яжте, аз може да се забавя — подхвърли бързо Юрталана и излезе. Той вървеше бързо, вървеше против волята си, нервите му бяха изпънати, през ума му минаваха най-лошите догадки. Да го викаше кметът, да го викаше секретар-бирникът, да го викаше който и друг, той щеше да иде, без окото му да трепне. Но да дойде сам околийският управител и да прати нарочно за него, тук работата не беше май чиста… Ако, да речем, не отидеше? Какво щеше да стане тогава! Излязъл, запилял се към града, не могли да му обадят… Не, Юрталана не можеше да изтрае в такава страшна неизвестност. Ще иде, па каквото ще да става. Час по-рано, час по-късно, нямаше значение. „Да се свърши по-скоро!“ — мислеше си той.
Всички в общината бяха нащрек. Писарите бяха в особено празнично настроение: Секретар-бирникът се суетеше с морава писалка на ухото, всички разсилни, пъдари, пазванти и горски бяха стегнати, наежени и важни. Юрталана мина край тях, поздрави ги, по никой от тях не видя и не разбра колко бледен и изплашен беше той. „Дали те не знаят вече?“ — питаше се той в отчаяние. Дали не се присмиват и не го изглеждат в гърба със злорадство и презрение?…
Юрталана се заизкачва по вътрешните стълбички, задъхан мъчително. Когато да пристъпи в тесния познат коридор, дето беше стаята на кмета, той се извърна и съвсем случайно забеляза през малкото странично прозорче двама стражари. Те държаха за поводите три коня и нещо се разправяха. Юрталана изтръпна, отмаля и се задъха. Ситна пот изби по челото му. Един разсилен стоеше чинно пред кметската стая.