— Тука ли е? — попита го Юрталана тихо и покорно.
— Тука са — посочи разсилният вратата, почука и я отвори, като остави Юрталана в нейната висока светла рамка.
Кметът скочи:
— Бай Тодоре, заповядай, заповядай!
Юрталана влезе, свали шапката си и се огледа. Той беше плах, несигурен и гузен. И това, гдето кметът го посрещаше така любезно, и то не го радваше. Той сам е посрещал хора, за които знаеше какво ги очаква. В кабинета на кмета имаше още един човек, беше околийският управител. Юрталана го погледна с отчаяна смелост на човек, който няма какво повече да губи, сякаш искаше да каже: „Ето, дойдох. Правете ме каквото искате…“ Кметът смигна на разсилния, погледна в коридорчето, затвори вратата и прехвана Юрталана през рамото.
— Бай Тодор Юрталанов! — посочи го той ласкаво и с известна гордост. — Най-примерният човек в цялата околия.
Управителят стана, стисна здраво ръката му и посочи стол да седне.
— Заповядай, бай Тодоре! Ела да се видим, да си поприказваме!… Как си ти, живо ли си, здраво ли си?… Как ти вървят работите, добре ли?
Юрталана гледаше като замаян, въртеше само глава и още не можеше да им продума. Защото все още му се струваше, че тези хора се шегуват и в скоро време ще му кажат за какво точно са го повикали.
— Амче… Слава Богу! — измърмори Юрталана със засъхнало гърло. — Че то… и работата върви, и всичко, току…
— За работата на бай Тодора не питайте! — похвали го кметът. — На него всичко му върви като по вода… Каквото той направи, цяло село него гледа… По земеделските работи той ни е като агроном.
Тази похвала посъживи Юрталана. Аслъ така си и беше — забие ли рало за царевица, всички се юрваха да орат. Хвърляше ли анасон — пак по него тръгваха. Така беше и за кимиона, и за памука, и за всичко, за всичко…
Юрталана погледна кмета, погледна и околийския управител и разбра, че тези хора не бяха го повикали за лошо. Те го затрупваха с въпроси, гледаха как-как да го разговорят, да го разположат. Но той все още стоеше като на тръни и все още поглеждаше подозрително към вратата.
Вратата се отвори — кметът беше поръчал кафе. Зад кафеджията вървеше разсилният, пъргав, угодлив, внимателен. Юрталана пое своята чаша, но я остави и бръкна в пояса си, ала управителят избърза, измъкна светкавично цигарената си кутия и я тикна чак под носа му:
— Заповядай!
— Имам си! — изви се стеснително Юрталана.
— Такива нямаш. Те са специални, само за добри приятели.
— Е, хайде, щом са за добри приятели! — усмихна се сдържано той и посегна.
Изпиха си кафетата, изпушиха още по една цигара, кметът го попита за Стойка — научил от доктора, че бил болен, — сетне заприказва за посевите, за пътищата и за трудовата повинност и накрай извъртя за общината и за селските работи.
— Е, бай Тодоре — подхвана тук управителят, — на кмета ще му трябват вече помагачи, стига се е пържил сам във вашите разправии…
— За помагачи — ще му трябват — съгласи се Юрталана, без да е разбрал още за какви помагачи става дума. — Дето е нашата махала например, реката е изкопала един бряг, сума коли се изпотрошиха там… Само да се каже от общината, няма да гледаме нито трудова, нито нищо — ще дигнем копачи и ще го разкопаем… Ама само да се каже…
Управителят се усмихна скришом.
— Ето, видиш ли! — посочи го той с пръст. — Ала знам, че някои ще рекат — виж го, кметът върши всичко на своя глава, той не познава селските интереси… И право си е това, което вие си знаете, кметът не може да го знае, защото на, само вашата улица ли е! И само улиците ли са изобщо?… Колко много работи има за правене, а за да се направят, както се следва и навреме, трябва и от вас, от селото, хора да влязат в общината…
— Е, трябва — кимна Юрталана.
— Щом трябва, да речем, скланяш ли ти да му станеш един помощник?
— Какъв помощник?
— Да се кандидатираш за общински съветник — поясни управителят.
— Общински съветник ли? — мигаше Юрталана.
— Общински съветник ами! Нали ще има избори!
Юрталана помълча, помисли, като че искаше да проумее по-изтънко работата, и дигна рамене:
— Да се кандидатирам, щом трябва.
— Трябва, трябва! Как да не трябва! — подхващаше разпалено управителят. — Такива лични граждани като тебе, такива примерни стопани трябва да влязат в управлението на селските общини… Досега разпореждаха със съдбините на нашия народ изборджиите, сопаджиите, побойниците, отсега нататък ще се дава място на най-достойните български синове…
Управителят говори дълго — за духа на новото време, за изкореняването на партизанските ежби, за морала, правата и задълженията на новите управници… Общинските съветници щели да бъдат циментът в основата на новата власт… Те щели да бъдат избирани по нов начин — поотделно, всеки за себе си, — за да нямат странични внушения, групировки и зловредни влияния.