— А че… немного отдавна, ама… може да има две години?
— От две години?
— Ама отскоро е така… — Юрталана потърси някаква дума и като не намери, само смънка виновно.
— Да го изпратиш в болница! Чу ли? Инак… — Управителят не се доизказа, но Юрталана разбра.
Още на следния ден той повика лекаря. Този лекар беше нов, той току-що беше приел участъковата служба и не познаваше още добре хората, та се развика, че тежките материални условия и скъпото лечение съсипват народа.
— Е, как? — следеше всяко негово движение Юрталана. — Добре ли ще е да го изпратим в болница, а?
— Ако имате средства, изпратете го, там ще го гледат много по-добре — рече лекарят и тутакси прибави: — Но не в държавна болница, държавните болници са морги. Лекарите там работят, за да получават заплати и за да ловят клиенти за частните си кабинети.
Юрталана реши да го изпрати в пловдивската католишка болница, но все още отлагаше. „Да минат барем изборите, че тогава“ — мислеше си той. На тези избори най-напред той погледна с безразличие. Но полека-лека взе да се увлича в тях — съветническото място в новата общинска управа започна да го блазни. Кой знае пък, може да има някакви облаги, разпалваше се той. Но и да няма кой знае какви облаги, все е власт, ще се върти около кмета, ще вземат заедно решения, може и някоя мера да продадат и оттам човек да хапне някое по-хубаво и по-евтино парче. Той излизаше привечер към кръчмите и кафенетата, говореше пред хората за нуждите на общината и за държавната политика, но сега вече говореше пред групи, като на събрание. Минало беше онова време, когато тичаше като луд от къща на къща, от улица на улица и на всекиго поотделно приказваше, убеждаваше го, молеше се. За тези избори селото беше разделено на райони и всеки район избираше свой съветник. В своя район Юрталана беше комай единствен кандидат. Пет гласа да получи и с пет гласа ще влезе в общината.
Пречеше му да ходи повече само туй, дето всичката работа пак беше се струпала на главата му. Аргатите да се надзирават, въглища да се докарват, дърва да се купят — за всичко пак сам трябваше да се грижи…
Веднъж Юрталана стягаше едно старо рало и докато одялваше уището, теслата се отплесна и го посече по ръката. Той притисна раната и без да се обади в къщи, отърча до амбулаторията. Лекарят го превърза.
— Как е Стойко, обажда ли се от болницата? — попита го на изпращане докторът.
— Амии… — заекна Юрталана. — Той още… такованкана…
— Не си ли го изпратил?
— Уплетен бях малко, та…
— Виж какво, бай Тодоре! — спря го лекарят. — Положението му е много сериозно. Трябва да се вземат мерки, тук у вас той няма ония условия за лекуване, които ще намери в болницата. Моят съвет е — пращай го с време, докато не е късно…
След два дена Юрталана го заведе в Пловдив и го остави на лечение.
— Четири-пет хиляди ще ми струва месечно! — хвалеше се той в кооперацията. — Ама пък на сигурно място го оставих. Една болница, ви казвам — палат. Най-големите доктори работят там. И една чистота, един ред — да се замаеш. И Алекси е в Пловдив, той ще ходи да го наглежда.
Юрталана, който инак не обичаше да приказва, сега навсякъде разправяше за скъпата болница, в която оставил на лечение сина си. Няколко пъти го повтори и у дома си. Севда го слушаше вторачена и сърцето й се отпущаше полека. Тя беше ходила в Пловдив и знаеше къде е тази болница — нейната нова голяма сграда се виждаше от влака, преди да се влезе в гарата, но сега във въображението й израсна като нещо приказно, нещо вълшебно, дето всичко е като от небето паднало и дето болните лежат под грижите не на обикновени лекари, а на някакви вълшебници, дарители на здраве и живот… „Пет хиляди лева на месец! — радваше се тя. — Щом е толкова скъпо това лекуване, ще оздравее той, не може да не оздравее!… И лошото ще се забрави пак, както се забравя всичко, когато човек е здрав и читав…“
Така си мислеше и Юрталана. Срещу толкова пари според него човек и в локвата да го оставиш, пак ще оздравее.
Стойко ще се съвземе, знае се. Не се знае само колко време ще лежи и колко пари ще идат за лекуването му. Затова се беше закахърил Юрталана…
И ето, доста дни се бяха изминали, а Алекси не пращаше още никаква вест. Не се обади и Стойко. „Щом мълчат, значи, добре е!“ — успокояваше се Юрталана. А и изборите наближаваха, та той все повече и повече се отплесваше по тях. Бюлетинките бяха отпечатани, чистички, новички, и само с неговото име. Не беше като на едновремешните бюлетинки — цял поменик. Сега и буквите бяха други — по-едри, по-красиви и някак по-засукани. Той разнасяше малките бели листчета на избирателите от своя район, поздравяваше любезно, тържествено, продумваше по нещо за времето и за работата и си заминаваше. Вечер пък, когато кръчмите и кафенетата се претъпкваха от народ, той ги обикаляше, гледаше къде са седнали избиратели от неговия район и им поднасяше по една-две бюлетинки. В този район се кандидатира за лице и един Юрталанов приятел, но той и бюлетини дори не си отпечата.