— Ти на мене не ми даде, чичо Тошо — обаждаше се някой млад мъж.
— Може, може — отвръщаше важно Юрталана. — Много хора, забравя се.
Имаше и такива, които получаваха втори път, но си мълчаха. Те въртяха между пръстите си тънката и гладка хартийка, взираха се в големите букви и сричаха.
— Ще пуснем, ще пуснем — обещаваха всички. — Наш човек, може ли.
Юрталана знаеше колко пари струват тези обещания още от миналите избори. Но сега той благодареше спокойно, избирането му беше сигурно.
През деня на изборите той раздаде останалите бюлетини, остави в секцията едно снопче и тръгна да си ходи, морен от няколкодневното обикаляне. Полегна в кухнята и като никога позадряма малко. След като се събуди, той изпуши четири-пет цигари лежешком, стана и излезе. Не го сдържаше — искаше да види дали гласуването е свършено. В кривата Тръндева улица, която извеждаше право към секцията, той срещна Бузата, разсилния.
— Имаш телеграма — похвали се той отдалече.
— Откъде? — изтръпна в уплаха Юрталана.
— На, виж си я сам.
Юрталана се разписа и скъса с разтреперани ръце огънатото и залепено листче. Отначало той не разбра нищо, но се взря по-внимателно и разчете разкривените букви:
„Батю зле Тръгни веднага Алекси“
Юрталана гледаше малкото листче като гръмнат и се мъчеше да си събере мислите, за да види какво трябва да прави. Той прочете още веднъж съобщението, прочете го внимателно, като че търсеше някакъв скрит смисъл в него, върна се бързо, бави се малко вкъщи и излезе.
— Отивам в града по работа! — подвикна той на жена си, която се мярна към дръвника с наръч съчки.
— Върви — рече тя на себе си, свикнала от млади години с тези внезапни решения. И дори се позачуди, защото той обикновено не й съобщаваше нито къде се губи, нито какво прави.
Но сега, види се, работата е била друга. Юрталана не се върна ден-два, не се върна пет дни, стана цяла седмица, а още го нямаше. Къде беше отишъл този човек и защо се бавеше? Да беше в града, ей го къде е, щеше да им се обади — толкова хора ходят всеки ден там. В понеделник Юрталанката отиде там хем да види какво е станало с него, хем да навести дъщеря си. В къщи остана само Севда. На обяд тя седна да яде самичка и изведнъж й стана страшно. Всичко в стаите й изглеждаше променено, като че влизаше след дълго отсъствие. И нещо като че я дебнеше, нещо лошо, спотаено в ъглите. „Къде се изгуби свекърът? — питаше се тя. — Защо няма писмо от Алекси? Защо и Стойко не се обажда поне с една пощенска картичка?… Божичко, как ще се замръкне в тази пуста къща!…“
Севда се канеше да вика майка си, но привечер свекървата се върна от града.
— Заминал при Стойка, и без да се обади! — сърдеше се тя. — Ума си изгубих, рекох си, дали не е станало нещо с Микини…
— Ами… защо е отишъл при Стойка ма, мамо?
— Знам ли го, текнало му е…
Севда се свлече на миндерчето — краката й се подкосиха, пред очите й се завъртяха жълти кръгове. Това внезапно заминаване, и то в деня на избора, бавенето му и мълчанието на Алекси и на Стойка не беше на добро, имаше нещо лошо… Страх и ужас сковаха сърцето й, стиснаха я за гърлото и я задушиха. „И Стойко, Боже мой, и той! — плачеше Севда. — Защо, ако е добре, не драсне само две думички — жив, здрав — и толкова!“ Остави я така да се топи… „Мъжки сърца, Боже! — хленчеше Севда. — Как не се досещат!“
В четвъртък дойде Тоню. Той беше прашен, омърлушен, небръснат, гледаше разсеяно и отбягваше да погледне двете жени право в очите. Особено се пазеше той от погледа на Севда. Защо идеше той по това никое време! И защо беше така отпаднал, гузен и небрежно облечен?
Тъщата го посрещна усмихната, но и нея я парна смътно и тревожно предчувствие.
— Как е Мика, децата добре ли са? — здрависа се тя.
— Харно са — отвърна той с половин уста.
— Ами Тошо върна ли се?
— Скоро ще се върне.
— И ти да не си ходил в Пловдив?
— Ходих.
— Кога си дойде?
— Днеска.
— Видяхте ли се там с дяда си?
— Видяхме се.
Севда следеше с примряло сърце и най-слабия трепет по лицето му.
— Ами Стойко как е? — загледа го пребледняла старата.
Тоню не отговори. Той извърна бавно главата си и загледа унесено. Севда скочи и го хвана за ръцете.
— Бате! — изплака тя. Очите й, широко закръглени, молеха за една утешителна думичка. — Моля ти се, бате! Кажи, как е Стойко?