Той я погледна, поклати леко глава и рече твърдо, отчетливо:
— Стойко… Бог да го прости!
Старата гледа една минута зетя си, сякаш не беше дочула добре, и изведнъж проумя всичко, опули се задъхана и дигна ръце. Тя се удари с всички сили по бедрата, изрева зловещо и падна като покосена на пода. Севда стоеше скована, обезумяла, задъхана, клатеше се като пияна и като че искаше да пристъпи, но не можеше. И изведнъж тя се вчепка за косата, люшна си главата назад и един страшен и ясен писък изкънтя в стаята и процепи тишината над спокойното село…
23
Посърна Севда, потъна в скръб и траур. Очите и се закриха под черната жалейна кърпа. Заглъхна звънкият й глас, не се чуваха тихите й и сладки песни. През първите дни след погребението на Стойка тя само плачеше. Очите й подпухнаха и се зачервиха, скулите й още повече се заостриха. Понякога, вечер, майка й наминаваше към Юрталанови и се мъчеше да я утеши. Севда слушаше тези празни приказки, понякога мили, гальовни и тъжни, понякога строги, заповеднически и натъртени.
— Стига ма, стига! Божа работа е всичко, срещу Бога може ли да се излезе! — гълчеше я Казълбашката. — Я се погледни на какво си замязала! Ще се погубиш така.
— Не е от Бога мари, майчице, не е! — раздрусваше се в плач Севда. — Ако го бяха оставили, жив щеше да си ми е сега, жив…
— И това е от Бога, дъще. Така го наредил Бог, така станало…
Полека-лека плачовете и сълзите секваха. Севда само мълчеше и клатеше глава. Продумваше само ако я запитваха за нещо. Работеше по цял ден, не подвиваше крак, но в движенията и походката й нямаше предишната пъргавина и сила. Дните минаваха по-леко и по-бързо, но нощите — само тя си знаеше как дочакваше пукването на зората! И през най-големите горещини тя спеше сама в стаята горе — така трябвало, неприлично било млада вдовица да спи самичка вън.
А вкъщи от ден на ден ставаше все по-непоносимо. Юрталана изсъхна и почерня като главня, затвори се още повече в себе си, стана нетърпелив, избухваше лесно и се караше като бесен и за най-дребните прегрешения. Имаше часове, когато той съвсем отпадаше, гледаше с безразличие на всичко и само пушеше. Но това бяха като че ли някакви моменти на отдих. След това той ставаше още по-нервен, ругаеше на провала и издумваше думи, от които човек да потъне в земята.
Старата съвсем грохна. Когато й говореха, гледаше тъпо, като че ли не разбираше нищо, постоянно се проклинаше за туй, че не завела Стойка на някакво параклисче, дето болните от такива неверни болести оздравявали моментално. Тя се мъчеше да шета из къщи, постоянно се тюхкаше и търсеше из всички ъгли разни неща, които носеше в ръцете си.
Юрталана я хокаше като куче и излизаше навън, защото не можеше да я гледа такава никаква и завеяна. Една вечер той изскочи така навън и се спря изненадан. Алекси открехна пътната врата и влезе тихичко в двора.
— Свършихте ли учебната година? — посрещна го той с недоверие.
— Свършихме я.
— Е, как излезе?
— Добре.
— Къде ти е книжката?
— Още не са ни ги дали.
— Много се забавихте вие. Другите ученици от селото кога са си дошли.
— Гимназиите свършват по-рано.
На другия ден дойде Тоню и каза, че Алекси бил изключен — хвърлил заплашително писмо в стаята на един от учителите. Юрталана припадна от гняв и отчаяние.
— Защо не умрях аз, защо не се джендемосах в челната, та да не гледам този разбойник, този непрокопсаник! — ревеше той. — Ще ме съсипе, ще ме закопае без време… Тюю, язък за хубавия имот, ще го прахоса, ще го излапа и пак човек няма да стане, ами ще ходи за срам на целия ни род!…
— По-полека бре, Тошо! Мълчи бре! Цялата махала ще чуе — гълчеше го Юрталанката.
— Нека чуе! — дереше се Юрталана. — Цялото село нека знае отсега, че Юрталановият син ще пасе патките!… Сега да чуят и отсега да знаят всички, че баща му е искал да го направи човек, а той си останал говедо!
— Не думай така, Тошо! — успокояваше го старата. — Дете е той още и няма да си остане с този ум… Ще уври той, ще се оправи…
— Ще се оправи, когато тръгне след селските свине. Тогава ще се оправи.
— Не е така — настояваше кротко старата, изплашена да се не нахвърли върху едничката й мъжка рожба. — Та ти като си първият човек в селото и те тачат всички, та ти много учен ли си?
— Стигаа! — скръцна Юрталана. — Какво разбираш ти с патешкия си ум! Ако имаше кой да ме учи мене, ехее, света на пръст щях да въртя сега!… А тоя лентяй, тоя готованин, да му отварям насила очите, а той да ми се върне такъв… такъв… — Юрталана не улучи съкрушителната дума, която искаше да изрече, задави се, преви се и посиня…