Следобед, през почивката под някое дърво, на връщане вечер или просната върху пустото легло в глухата пушна стая, Севда все си мислеше за онова, което е било и което ще бъде. Всяка стъпка от тези ниви, всяко ъгълче от този двор и всяко парцалче в тази къща й напомняха за Стойка. Живя той, радва се, труди се и си отиде. Няма да се върне вече. Но какво разбра и той от този свят! Роб беше на баща си и на имота му. Как тичаше, сиромашкият, как се мъчеше да му угоди. И все намръщен, все недоволен беше Юрталана. Веднъж не го похвали, веднъж не му каза една блага дума. Той, този безсърдечен човек, той умори мъжа й. Ако не го беше гледал така накриво, когато Стойко падна болен, ако беше го насърчавал да си стои и да си гледа здравето, той нямаше да се притеснява толкова и нямаше без време да хукне по къра на работа с парче хляб и с дрън сирене в торбата…
От ден на ден сърцето на Севда се наливаше с омраза към Юрталана. Откак умря Стойко, той не беше й продумал за друго, освен за работата. „Идете там… гледайте да го свършите до довечера… жените да се не отягат на работата… свършвайте по-рано пладнуването…“ Само такива бяха заръките му. Колко щеше да й олекне, ако той само веднъж бе й казал да не тъжи толкова, че и на тях им е мъка, но станалото — станало, то назад няма да се върне…
Как ще изкара тя тук, в тази проклета къща, докато да направят година на Стойка? Че така й думаха и така си беше редно — до годината от смъртта на мъжа си не трябва да се мърда от къщата му. Срамота е да се прибере преди време у майкини си, срамота и грехота е. Какво ще си кажат свекърът и свекървата? Няма ли да я упрекнат, че е потъпкала паметта на Стойка? И няма ли тогава да я нахокат съвсем и да я оставят с празни ръце?… Ей, на, лятото си отива вече, есента, и тя щеше да мине криво-ляво, но зимата как щеше да прекара тя заедно с тях в една къща?… Севда запалваше лампата, гледаше Стойка на портретчето, закачено над малката масичка, и шепнеше, потънала в сълзи:
— Защо ме остави, миличък?
24
Заваляха първите есенни дъждове. Небето и земята се сляха в една тежка и противна кишава мрежа. Хоризонтът се дръпна към селото и го захлупи. Комините задимяха лениво и из въздуха се понесе остра миризма от горен говежди тор.
Юрталана гледаше през прозореца на кухнята и сумтеше.
— Няма да свърши това аргатско време, брей! — проклинаше той.
Дъждовното време за него беше аргатско време, защото тогава нищо не можеше да се работи и ратаите се излежаваха по цял ден.
Но напоследък, преди времето да се развали и когато аргатите оряха и сееха от тъмно до тъмно, Юрталана пак беше все мълчалив и нацупен. На Севда той отдавна не беше продумвал нито думичка, гледаше я накриво и й правеше път като на чумава. През хубавите дни, когато можеше да се шета на двора и все още да се поработва по нещо из хармана, Севда не срещаше толкова често свекъра си и не се замисляше за това, дето е тъй намръщен и сърдит. Та тя така си го помнеше — все недоволен и пестелив в приказките.
Но когато се прибраха вкъщи и се завъртяха в тясната кухня, тя разбра, че се сърди на нея.
Следобед, като останаха сами със старата, той посочи с поглед нагоре, дето се чуваха пъргавите Севдини стъпки:
— Кога ще се пръждосва тази?
— Къде да се пръждосва? — скръсти ръце старата.
— Където си ще. Аз няма да я доя тук.
— Ами до годината на Стойка бре, Тошо…
— Празни работи — махна той сърдито, но сдържано с ръка. — До годината! Да върви при баща си, не искам стари пергиши да обикалят портите ми…
— Какво да правим? — гледаше го тъпо учудена старата.
— Виж там — и Юрталана грабна с шепа във въздуха, като че изхвърляше нещо навън, — найди му колая, дай й пътя да си върви!
Старата се замисли.
— Как?
— Как? Скарай й се, ако ти продума — не й отвръщай, ако поиска — не й давай… А то, както я гледаш, тя няма никога да си иде сама.
Севда шеташе горе боса, само по терлици. Но така не можеше да се кара, трябваше да си изплете чорапи, защото тъй, както беше, доникъде не можеше да излезе. След смъртта на Стойка боядисаха всички рокли и фустанели, не се сети тогава да потопи в черната боя и някой друг чифт чорапи. „Нищо — мислеше си Севда, — сега работата се свърши, ще поискам прежда да си изплета.“ И като останаха насаме със старата, тя попита може ли да вземе черното кълбо от голямата кошница, дето е закачена на гредата в килерчето.
— Защо ти е? — извърна се към нея старата.
— Няма с какво до пътя да изляза ма, мамо. Сега съм по-свободна, та да си изплета чорапи.
— Седи си вкъщи — отвърна с престорено спокойствие свекървата.
Севда кипна, но се въздържа.