— Все вкъщи… не може… — изломоти тя.
— А може ли млада вдовица да хойка по махалите, а?
Севда смръкна сълзите си, изтърча горе в стаята си, захлупи се и ревна с глас:
— За едни чорапи! За едни чорапи от стара прежда! — давеше се тя в плач. — Как не я беше грях, толкова съм им работила… И сега… да ми казва така!
Като се наплака до насита, тя избърса добре сълзите си, погледна се в огледалото, разтърка зачервените си скули, оправи си косата под схлупената черна шамия и пак зашета из къщи. Но за вечеря не слезе долу. Тя знаеше, че свекърът ще попита за нея, свекървата ще измърмори нещо и тогава той ще прати да я повикат. Тя се канеше да му се оплаче. Но Юрталана не прати никого, той сам се качи горе. Севда го позна по тежкото дишане и по продраното покашлюване. Сърцето й се разкъса, тя цялата се разтрепера като трескава. Сигурно старият ще я извика кротко и галено и ще я попита защо се е свряла самичка тук, болна ли е, или се е разсърдила за нещо. И тя беше готова да избухне в неудържим плач още при първите му думи. Но той не влезе вътре, той само открехна внимателно вратата, вгледа се, за да я разпознае добре, и рече троснато и строго:
— Тебе, булка, може да ти е криво, това го знам, ала и на нас ни е мъчно, и нас ни боли. Но от хляба никой не е по-голям. Хайде ела на софрата и за друг път да знаеш, че аз тези работи не ги обичам.
Това само каза Юрталана и си слезе Севда стоеше поразена, изненадана и в ушите й заглъхваха отмерените и тежки стъпки.
— Какво? — посрещна го Юрталанката.
— Казах й.
— А тя?
— Ще видим — отвърна мрачно и нетърпеливо Юрталана.
Той се вслушваше нагоре и чакаше. Канеше се, ако Севда не слезе за вечеря, да се качи пак и да я нахока.
„Ааа, тъй ли? — обмисляше да й каже. — Щом ти не искаш хляба ми, аз пък не те искам в къщата ти!“
Но Севда стана след малко и тръгна надолу. Искаше й се да остане, но нямаше сили. Толкова години беше се подчинявала на неговата сурова бащинска воля, не можеше наведнъж да скъса с всичко. Пък и той, както й се струваше, не знаеше защо тя беше се затворила горе. Свекървата сигурно го е излъгала, мислеше си Севда. Може би долу, на софрата, той ще я попита. И тогава тя ще му се оплаче.
Но на следния празник Севда разбра всичко.
Този ден тя за пръв път от смъртта на Стойко отиде на гости у майка си. Оплака се там, разправи за чорапите, за хокането на свекървата, за сръдните и за приказките на целия Юрталанов род. И докато да се изприказват, стъмни се. Не беше късно — по това време много рано се мръкваше, по свекървата изфуча още от прага на къщата:
— Слушай, снахо! Аз такива не ги искам, да го знаеш!
— Какво има, мамо, какво е станало? — Севда гледаше уплашена, мислеше си, че нещо се е случило, докато я нямаше, и се тъкмеше да се оправдава.
— Ето! Затова най-много ме е яд! — махна с юмрук старата. — Все се чуди, все нищо не знае. Богородица!
— Ама… какво е станало? — преглътна Севда и се огледа.
— Какво е станало, ли? Това е станало, на, че миткаш по никое време из сокаците, а на това отгоре и пипаш!
— Батьо Димо ме доведе ма, мамо, досам портата ме доведе, биля му виках да дойде и до къщи, но той не рачи…
— Че аз отде да знам кой те е довел мари, булка? — Свекървата я загледа злобно, връцна се чевръсто към вратата и като се спря на прага, извърна се, както се извръща настъпена змия, и я клъцна: — Дете не можа да родиш, ама някое копеле ще ми пръкнеш, та сетне в земята от срам да потънем.
Един миг Севда стоя като втрещена, сякаш не разбираше думите на старата, сетне зина — помъчи се да се оправдава, но обида и рев я задушиха. Тя падна в ъгъла, захлупи се върху шепите си и захълца дълбоко и глухо. Къщата като че запустя. Свекървата се спотаи някъде, старият не се виждаше никакъв. Алекси и без това не се връщаше по цял ден вкъщи, заплеснат в игра на карти из кафенетата. От улицата, като от някакъв друг свят, долитаха стъпки и глуха, сподавена глъч. Понякога излайваха кучета, спущаха се към пътната врата и пак всичко утихваше.
Севда се изправи като пияна, намали пламъка на лампата и се качи горе. Още не си беше легнала, и в кухнята се чу тропане, а след малко проехтя и острата кашлица на Юрталана. Навремени до Севда долиташе глухо и тайнствено шушукаме. Какво си приказваха те? След това се разшетаха из коридорчето, отваряха и затваряха вратите на другите стаи. Но скоро къщата утихна — сигурно бяха седнали да вечерят. Севда изтръпна. Тя чакаше старият пак да се качи горе и пак да я покани на софрата. Но той не дойде. След малко те пак се разтропаха — сигурно бяха се навечеряли, — а след това цялата къща съвсем утихна.
— Легнаха си! — изпъшка Севда, задушена от мъка, от гняв и обида. — Пъдят ме! И тетю, и той ме пъди!