Имаше моменти, когато тя мразеше този сух и зъл човек, но все пак вярваше, че той не е забъркан в разправиите на свекървата. Стаената, толкова години залъгвана омраза напълни сърцето й.
— Ще си ида! Още утре ще си ида! — сви пръсти Севда, раздрусана от плач, от яд и от злоба.
Тя стана рано, разтършува дрехите си, подбра по-леките и по-скъпи работи, завърза ги в една бохча и слезе долу в кухнята. Печката беше запалена отскоро, струпаните клечки едва сега се разгаряха, но старите бяха излезли. Севда почака, повъртя се там и пак се качи горе. Счу й се, че някой тропа долу. Тя изтърча, но пак никого не намери в кухнята. Къде бяха се запилели тези хора?
Един от аргатите се мярна с пълен кош плява и изчезна към обора. Севда се разгледа — беше се разсъмнало добре, по улицата тичаха деца, отиваха на училище. Тя се качи още веднъж горе, взе си бохчата, пъхна портретчето на Стойка в пазвата, изплака високо, задавено и като прекоси двора бързо като невестулка, излезе на улицата зачервена от срам и от плач.
— Отиде си! — излезе Юрталана иззад малкия навес на старата плевня, спря се и дълго гледа посивелите дъски на пътната врата. Очите му застинаха и в малките светли зеници блесна краткотрайна мъка по толкова загубени надежди…
25
Още същия ден следобед Севда изпрати баща си да прибере багажа й. Като влезе в Юрталановия двор, Казълбаша завъртя колата пред къщи, закачи поводите на ярема, поздрави сухо, но почтително, приповдигна си калпака като в канцелария и го наложи пак непохватно. Юрталана и Юрталанката го посрещнаха изправени до ниската ограда на малката градинка пред къщи, отвърнаха мълком на поздрава му, неподвижни, студени и сериозни.
— Рекох… — заекна Казълбаша — днес съм по-слободен… та рекох да дигна багажа на Севда…
— Багажа… — отвърна Юрталана със също такова заекване — тука е той… вкъщи е…
То… — продължи Казълбаша — мъка е и за нас, и за вас, но… какво да се прави — така било писано…
— Така било писано, свато — повтори като ехо Юрталана.
— Плаче, сиромашката, дере се, за какво съм, вика, сега…
— То, лошото, свато, не иде самичко. И ние на, изгубихме ли сина, губим и снахата.
— Ех! — въздъхна Казълбаша. — Божа работа, такъв и бил късметя… Рано се зачерни тя, а то си е, дето има една приказка, живо погребана.
— Млада е тя още, нейното се не знае — възрази внимателно Юрталана. — Ами нашето…
— Ни с младите млада, ни със старите стара… Ще кукува, докато е жива, и това си е.
— Ба, може и да си се нареди — рече Юрталана. — Ама ние няма да го върнем вече, ние…
— И вие, и ние, то еднакво ни пукна на главите, ами… да чува Господ и да пази! — натъжи се Казълбаша.
— Никому да не се случва, свато — заклати глава Юрталана.
— Никому, никому.
Докато двамата се разправяха пред колата, старата наизнесе черги, дюшеци, козячета, възглавници, стари рокли и разни други парцали, натъпкани в широк стар панер. До стената бяха подпрени чифт стари, разкривени обуща, чифт скъсани чехли и малко огледало с проста дървена рамка.
— Каквото има в сандъка, то си е там заключено — извърна се Юрталанката и погледна нагоре.
— Ето, свато — посочи Юрталана, — всичко е тука. Шарената черга е правена тука, и козякът е от нас…
Но премълча за китената черга. Три такива черги изтъка Севда, кръстът й се претроши в кривия дървен стан. Едната беше за нея, другата за Алекси и третата за зълвата. Севда поръча на баща си да я иска, ако не я изнесат, но Казълбаша беше объркан и смутен, та не обърна внимание. И как да гледа на една черга, когато трябваше да заприказва за много по-важни работи.
Свалиха сандъка, качиха го на колата и Казълбаша завъртя воловете. Юрталана и Юрталанката се тъкмяха да се сбогуват вече, но той закачи пак поводите и се подпря на ярема…
— Ами… такова, свато — заекна пак той, — там, за Карагьозовата градина, за нея какво ще речеш?
— Какво за Карагьозовата градина! — дръпна се изведнъж Юрталана, сякаш му замахнаха с коприва…
— Нали… такованкана… си я писал на малкия и на Стойка, Бог да го прости?
— Ех, ако беше жив Стойко, щях да я пиша, но сега! — Юрталана дигна рамене и цигарата се разигра в ръката му.
— И да не си я писал, редно е да я пишеш — гледаше го втренчено и право Казълбаша.
— Защо? — Юрталана трепереше от гняв.
— Ами… пада й се де… по човешки…
— Каквото й се пада, тя си го получава! — И Юрталана посочи дрехите й.
— Десет години ти е работила бе, свато! — дигна глас Казълбаша.
— Живяла е в къщата ми! — отвърна троснато Юрталана.
— Аргатите, дето са аргати, и на тях плата даваш, а камо ли на…