— Хубава работа! — дръпна се Юрталана назад. — Че тя като аргатин ли е живяла в къщата ми бе, свато?
— Ами по аргатски ли е работила? — наежи се Казълбаша.
— Като писано яйце сме я гледали! — спусна се и Юрталанката. — Тя като нашето гледане никъде няма да найде.
— Знам как сте я гледали! — стреляше я наежен Казълбаша и клатеше глава.
— Пък тя беше една работница! — изкриви устни старата.
— А бе женска работа, какво ще ми разправя! — намеси се помирително Юрталана.
— Така се приказва, като рече човек да си криви душата — спусна се Казълбаша и откачи поводите. — Криво са го наредили този свят, ама няма накъде…
— Е, харно де, харно — пристъпи към него Юрталана. — Какво още да й дам? Ти знаеш с какво е дошла, а я виж е какво я изпращам. — И той посочи шарената черга и козяка.
— Виждам — сдъвка Илийко, без да се обърне, и се накани да смуши воловете.
— Хайде! Кажи ти какво да й дам! — разпери ръце Юрталана.
Казълбаша се обнадежди пак.
— Да е мъж, свато, няма да му бера грижата — рече той. — Ще го напъдя, ще го дам на занаят, ще живее как да е. Женската страна е друга. Ето, до вчера беше твоя, дето се вика, а днеска ми я изпрати — нито с момиче мома, нито с булките булка…
— Късмет.
— Ти знаеш, ние сме си множко, пък си нямаме дип стокица, та не ще направиш лошо — тебе Господ ти е наспорил, ако й подариш една теличка…
Юрталана, се усмихна кисело.
— Аз, свато, моите телички не ги намирам на къра! — натърти той и се дръпна назад. — Виж, две-три кила памук мога да дам, да си изпреде нещо през зимата…
26
Затвори се Севда, от двора навън не се показваше. Съседките надничаха любопитно през оградите, ослушваха се, подпитваха отдалече. По-смелите отскачаха у тях за бързо, уж че им трябвало я парченце квас, я шепа брашно, я точилка, а всъщност, за да видят дали наистина се е върнала.
— Избягала мари! — разправяха те из махалата. — У тях си е.
— Може на гости да е.
— Какви ти гости! Гостенско цяла седмица прави ли се?
— И сандъка й са донесли.
— Ааа! — клатеха глави жените. — Щом и сандъка й са донесли…
— Изпъдили я! — разнасяше се из по-далечните краища на селото. — Юрталана и Юрталанката я изпъдили.
Най-горещите разправии ставаха през празничните дни в църквата.
— Напердашил я оня вампирин! — говореше със злъч Гюмюшгерданката и следеше злобно Юрталанката, която правеше метани пред олтара. — Хляба им щяла да изяде, дано ги църве изядат макар, цяло лято им работи булчицата, изсушиха я, та я направиха нищо и никакво!
— Уплела си е тя кошницата — смигна многозначително Иваница Кабапиперова, — не я смятайте толкова проста.
— Каква кошница си е уплела мари? — стрелна я презрително Гюмюшгерданката. — Десет години там е робувала и за какво? Една черга си е имала женицата, и нея и взели.
— Що й трябва черга, когато е докопала паричките на Юрталана — подметна Иваница и се дръпна победоносно.
— Пъратики работи! — кривеше устни баба Стана Белювката. — Отишла си е булката, и толкова. Че то човек може ли да живее в оная къща, без да му одерат кожата!
В кръчмите и кафенетата също приказваха за Севда, но там повечето подмятаха, не се доизказваха и само се споглеждаха дяволито. Един Пеню Пандуров говореше без заобикалки:
— Какво си чешете езиците — туй било, онуй било! Държелив е човекът, допадна му новото съветничество, пък булката е красива и ялова, ето, затова е избягала.
Юрталана дочуваше някои от тези приказки, косеше се и се заканваше, но нямаше какво да стори. Ако седне да търси кой какво е приказвал — хората само това и чакат. Ще го емнат, та ще го раздрънкат чак и по другите села.
— Какво ли не са ни одумвали за тая пуста наша снаха! — оплака се Юрталанката.
— На хорските уста ключ не мога да туря! — отвърна той престорено спокоен.
— Ами как не ги е грях, Боже, как не ги е грях!
— Завиждат ми! Това е то! — отсече той — Ама ще млъкнат те, ще млъкнат!
Юрталана се мяташе из кухнята, пушеше цигара след цигара, мислеше, кроеше планове. Гледаше струйките на тютюневия дим, проточени лениво над главата му, махаше нервно с ръка и ги разсейваше. Всичко му беше противно, досадно, всичко го дразнеше. „Какво да се прави? — питаше се той. — Как да се запушат хорските уста?“
Имаше само един път: да се сдобри със Севда. Цяло село тогава ще види и ще замлъкне.
На деветмесечния помен Юрталана прати Алекси да я повика. Дълго се колеба Севда — да иде ли, или да не ходи. Но майка й я предума.
— Ка’ щяло да не идеш ма, щерко! — викаше тя срещу нея. — Ами нали от хората ще е срамота и от Господа грехота! Ако отиваш, отиваш на мъжа си помен да правиш, а не за черните очи на ония бухали!