Той се дотътри до кухнята, тръшна се на миндерчето и захлупи лице. „По-добре да бях умрял! — отпусна се той. — Чума да беше ме тръшнала, гръм да беше ме поразил!“
Десет години оттогава. Беше забравил за това проклето момче. Само когато пътят му минаваше, през корията или погледнеше от нивата до Еминаговото кайначе, сърцето му трепваше за миг.
„Защо Стойко й е казал! — сви се яростно Юрталана. — Защо не си е мълчал!“ Той се извърна, хвана се за челото и се разтърси.
— Сине, сине! — изпъшка глухо. — Каква свещ ми запали ти, каква!
Старата влезе с пълна престилка царевични кочани, погледна мъжа си, разгледа се внимателно наоколо и пристъпи към него.
— Какво ти е, Тошо?
Той я погледна изпод вежди и заклати дълбоко и тъжно глава.
— Божичко! Болен ли си? Да ти дам ли вода?
Юрталана мълчеше.
— Тошо! — дръпна го тя. — Какво ти е бре?
— Нищо ми не е.
— Нищо ти не е? Я се погледни какъв си.
— Свърши се с мене! — изпъшка той.
— Какво ти е бре? Боже!
Той дишаше дълбоко, превит и втренчен.
— Да повикам доктора, а? — изплака тя, слисана и изплашена.
— Не съм за доктор вече… За гробищата съм.
— Какво има бре? Защо не кажеш!
Той помълча, изправи се бавно и я погледна с дълбоко и страшно отчаяние в очите.
— Какво ти стана! — изсипа тя царевичните кочани и се долепи до него.
— Булката знае за онова!
— За кое?
— За Астаровото момче!
Тя зина и замръзна. И мигаше, като че ли се мъчеше да проумее, да разбере добре.
— Кой ти каза? — продума тя глухо…
— Кой ще ми каже! — трепна той леко с рамене.
— Булката ли?
— Булката.
— Откъде знае тя? — преглътна мъчително старата.
— От Стойка, откъде другаде ще знае.
— Кога ти каза тя?
— Одеве… като я изпращах.
— Ти… ти… спря ли я?
— Как да я спра? — отвърна той безпомощно.
— Ами да й кажеш… да й се помолиш… да не разправя никому.
— Нищо не и казах.
— Боже! — удари се старата. — И ти я пусна да си иде? Ах, света Богородичке! Отидохме! Отидохме!
— Отидохме! — повтори Юрталана с глух, отпаднал глас.
— Ами търчи де! Ставай! — задърпа го тя за ръкава. — Иди у тях! Помоли я!
— Дали ще мълчи, а? — попита той тъжно и безпомощно.
— Кажи й — и чергата ще й си дадем, и памук…
— И нива ще й дам, само да мълчи.
— И нива й дай. Бърже, докато не се е похвалила.
— Дали не се е похвалила вече, а?
— Не е. Хайде, ставай!
Той се дигна, бледен и сух като вейка.
— Боже, Боже! — дигна глава старата. — Какво сме имали да патим с тази кучка проклета, никаква да се не види макар!
— Ти я надроби тая попара! — рече Юрталана.
— Защо аз бре, Тошо? Защо аз! Нали двамината приказвахме?
— Приказвахме! Ти каквито думи си й издумала.
— Издумала! Та отде да съм знаела!
— И Стойко! И той… — скръцна Юрталана. — Защо му е трябвало да й казва!
— Защо му е трябвало! Мъж бре! Ти на мене как ми казваш!
— Ох! — преви се пак той. — Казват ли се такива работи бре, сине, казват ли се! Каква свещ ми запали ти на главата, каква!
— Бързо бре, Тошо! Боже, докато да се наканим, тя из цялото село ще го раздрънка.
— Донеси ми кюрка.
— И давай! Само да мълчи! — наричаше Юрталанката шепнешком, като го изпращаше.
„Ще й дам юничката — мислеше си Юрталана по пътя. — Ако не склони само с нея, тогава ще й дам и малко пари. Може и някое парче земя да й дам. Ако се запъне за градината, и нея ще й харижа. Щом ме е хванала за бърната, ще играя каквото ми свири!“
През ума му минаваха сума планове да може по-леко да се отърве. Дали не може да я заплаши с нещо? Да й запуши някак устата! „Да има някакъв грях… никакъв грях! — напрягаше се да си спомни той. — Нещо да е думала, нещо да е сторила…“
— Нива ще й дам! — реши Юрталана. — С една нива тя ще склони.
И отново се ядоса:
— Защо ни трябваше да я пъдим, защо?
Там, при тях, тя щеше да си работи и да си мълчи. С хубавото трябваше да карат. Сбъркаха. Взе им Господ ума и ги наказа.
— Лошо направихме с нея, лошо! — укоряваше се Юрталана в страхове, съмнения и надежди.
27
Въведоха Юрталана в гостната стаичка, същата стаичка, дето някога стана годежът. Десет години се бяха минали оттогава, а всичко си стоеше непокътнато. Имаше само една промяна и тази промяна се хвърли в очите на госта още щом пристъпи прага — подът не беше постлан със сива парцалена черга, а с пъстри рогозки, тъкани от царевична шума. Той седна несръчно на миндера и се огледа като затворник, който за пръв път влиза в килията си.