— Ха добре си дошъл сега, тетьо! — здрависа го Севда.
— Добре дошъл — ръкува се и Казълбаша и седна до него. — Как сте, свато, добре ли сте? — подпита той сдържано.
— Благодарим на Бога, свато, всички сме добре.
— Студено е — погледна Севда кюмбето, — чакай да напаля малко.
— Седи, булка, седи, не трябва — мръдна неспокойно Юрталана.
— Е, веднъж си ни дошъл на гости, няма на студено да те държим — завъртя се чевръсто Севда и изхвръкна навън.
Тя се върна след малко с наръч дърва, между които беше затъкната шепа ръжанка нагласи ги и кюмбенцето скоро запука припряно и весело.
Юрталана и Казълбаша си продумваха от време на време, по някоя дума, позапитваха се за туй, за онуй, но разговорът не вървеше. А Севда все се въртеше из стаята и все си търсеше работа, Казълбаша се помръдна, па току се дигна.
— Севде — рече той с престорено нехайство, — ти свари на сватанака едно кафенце, пък аз да ида до овцете, че ги оставих така… Ти прощавай, свато, аз може й да се позабавя.
— Няма нищо, няма нищо — приповдигна се Юрталана и си помисли: „Дали знае и той?“
Още щом се върна от помена, Севда разказа всичко на баща си и майка си.
— Ще дойде! — подскочи Казълбаша. — Още утре ще дойде. По корем ще лази, вярата му кучешка! Ама ти да държиш, чу ли? — викаше той на дъщеря си. — Здравата да държиш! Ще му поискаш Голямата нива!
Севда не вярваше, че той ще дойде да я търси. А ето го, че дойде. Тя го поглеждаше крадешком и не можеше да се начуди. Как беше грохнал, как беше посърнал само за няколко часа! Те мълчаха и двамата, загледани напосоки, и не знаеха как да подхванат. Юрталана искаше да се разберат колкото се може по-скоро. Казълбаша може да дойде всеки момент и да им попречи на разговора, мислеше си той.
— Е, булка — дигна той глава, — как си, как се поминаваш?
— Как да си поминавам, тетьо — нали знаеш?
— Знам, булка, знам. Тежко е. И за тебе, и за нас — тежко е. У нас ти свикна на друг живот… Тук сте множко… трудно е…
— Кога има блага приказка, и сухият хляб е сладък.
— Право, булка. Да се погаждат хората — това трябва. Ама може ли всякога? Лоши сме ние, проклети сме, ядем се, като че два живота ще живеем. Ама добре, че има и прощаване, а то инак… не знам…
Севда гледаше надолу и мълчеше. Юрталана почака да му отвърне нещо, запали цигара и смукна нервно.
— Може и да сме ти казали някоя тежка дума — дето се живее в една къща, то и без това не може, ама редно е всичко там да си остане! — погледна я Юрталана.
— Че то мене там и младостта ми остана, ама признава ли ми някой — рече развълнувано Севда.
— Признава се, булка, всичко се признава! — подхвана той живо. — Ти мене гледай — докато съм жив, няма да те оставя така!
— Видях колко се признава! Една черга имах, та и нея не рачихте да ми я дадете.
— Каква черга? — наведе се той. — Твоя черга? Забравили сме, бульо! Хич, може ли! Че ти сама да беше дошла, па да си дигнеш всичко, каквото е трябвало… В оная залисия кой да помисли за чергата ти… Още утре ще пратя аргатина да я донесе… Още тази вечер.
— И с черга, и без черга, то моето се е видяло, ами… — въздъхна тежко Севда.
— Не е така! — възпротиви се Юрталана горещо. — Твоето си е твое. Виж, за тези работи не искам да си кривя душата. И не само чергата — ще ти дам и юничката.
— За какво ми е една юничка?
— Как за какво ти е? — посмути се Юрталана. — Догодина ще ти се отели и след някое време ще ти се навъди една стока…
— Ох, докато да я дочакам!
— Защо? — наведе се Юрталана. — Дядо Боню Юрталана, Бог да го прости, ти го помниш, той от едно агънце цяло стадо направи — за чудо и за приказ. Богатството, дето го имаме, оттам му е маята…
— Едно време е можело, ама сега и паша няма — рече студено Севда.
— А за Карагьозовата градина, каквото съм казал, това си е — Стойковият дял си остава на тебе! — заключи тържествено Юрталана и я погледна изпитателно. Севда седеше все така наведена, без да се помръдне, само от време на време посягаше към кюмбенцето и притваряше по малко капачето.
„Ще ме мъчи!“ — стисна челюсти Юрталана.
— Цяло богатство е тази градина — продължи със засъхнало гърло той, — ти я знаеш, няма какво да ти я хваля. Злато земя и под вода е, такова място сега с пари се не купува.
— Знам — отвърна сухо Севда. — Колко е то!
Юрталана разбра, че тя отбягва да даде дума.
— Кажи, какво искаш? — рече решително той и се вторачи в нея.
Севда се смути, изчерви се, хвана края на черната си шамия, сдъвка го и пак го изплю.
— Ако може… — дигна тя глава. — Ако може… пък ако ли не…
— Какво? — опъна се той към нея.
— Да ми дадеш… Голямата нива…