Лицето му се сбърчи в горчива и безсмислена усмивка, после се отпусна и застина в ужас и изненада. Все му се струваше, че тя не разбира какво говори. Или може би е искала да каже за някоя друга голяма нива — малко ли ниви има Юрталана!
— Коя… нива? — попита той обезсилен.
— Нивата в Сърненица.
— Нивата в Сърненица? — повтори той, като че това име нямаше никакво значение и като че ли тепърва се мъчеше да си спомни. Но изведнъж Юрталана се изправи бледен и разтреперан, сякаш се канеше да хукне. — Снашице! Севдичке! — разпери той ръце. — Какво приказваш ти! Голямата нива! Сърцето ми! Живота ми!… — И погледна тъжно и умолително. — Не думай така! От Бога е грехота!
— Ако искаш! — рече Севда, като задържаше с мъка вълнението си.
— Ти ме съсипваш! Убиваш ме! Пожали ме — баща съм ти, десет години си живяла в къщата ми, хляба си ми яла, че аз… аз… аз… — Той се задави, но очите му викаха, молеха за милост и пощада. — С такъв мерак те взехме, с такава радост те посрещнахме и сега така да ми се отплащаш… Не! Не! Не!
Юрталана се отпусна на миндера, хвана си главата, клюмна и като че заплака. Севда го погледна уплашена и дори понечи да го хване за ръкава, но се въздържа.
— Ако той ти е казал — дигна се изведнъж Юрталана, — казал ти го е като на жена, казал ти го е, защото ти е вярвал, а ти, а ти… Но ако е знаел, само ако е знаел… че ти така ще ме направиш!… Ох, Стойко, сине!
— Викай го, след като го уби! — изхлипа Севда.
— Кого? — наведе се страхливо Юрталана.
— Стойка! Него… ти го уби!
— Не думай така, снахо! Не думай — грехота е! — гледаше я уплашено той.
— Ти! Ти! Ти! — стискаше юмруци Севда.
— Че как аз… защо аз?…
— Ти! Ако го беше оставил… ако не беше го пратил да работи… Жив щеше да ми е сега, жив!
— Нали го оставих… като рово яйце го гледахме… и на доктори го пращах, и в болницата толкова пари похарчих… Ти барем знаеш как съм треперал над него, защо сега приказваш така? — говореше тихо и умолително Юрталана, обнадежден малко от сълзите й.
В стаичката стана тихо, само прегорелите дърва в печката се смъкнаха с шум и изпращяха с нова сила. Юрталана беше се подпрял на коляното и пушеше съсредоточено. „Ако не отстъпи от Голямата нива, ще се предам на прокурора! — реши той. И това твърдо решение го успокои малко. — И аз ще се съсипя, ама и тя няма нищичко да спечели!“
Севда също се успокояваше полека-лека. Беше й тежко и противно да води тези пазарлъци, дожаля й за него, за този стар, сух човек, който цял живот беше тичал да трупа пари и богатство. Да зависеше вече само от нея, тя би склонила да мълчи и за половината от Карагьозовата градина, но баща й — той няма да я остави. „Защо им казах, божичко!“ — съжаляваше Севда. Но днес тя беше толкова развълнувана, така й беше драго, като удари свекъра си там, дето той и не очакваше, че никак и не се усети, когато разказа всичко на майка си. Старата веднага замъкна мъжа си в студения килер и всичко му разкри. И ето какво излезе от това. Сега Севда и да мълчи, те ще го раздрънкат из селото…
Юрталана допуши цигарата си, посегна, та я хвърли в печката, осекна се в широка домашна кърпа и се направи.
— Да си ходя — рече той тихо и твърдо. — Много се застоях.
Севда също стана. Преди малко тя се сметна за виновна, разплака се и се размекна, но сега, когато този човек, който толкова беше я мъчил, замлъкна и се намръщи, тя отново го намрази. Устните й пак се свиха строго и твърдо и очите и пак станаха сухи и студени.
— Помисли си малко, булка — рече той кротко. — И за онова нито дума.
Севда стоеше до него със скръстени отпред ръце.
— И на тейка си не казвай, и на майка си — наръчаше той все така кротко и умолително. — Знаеш, такова нещо влезе ли в чуждо ухо, то…
— Няма — рече Севда.
— Хайде. Помисли си, па намини към нас, ще си поприказваме там, ще се разберем… Хора сме, защо ще се смразяваме за нищо и никаква работа, защо да не си живеем като свои, като роднини… Ти мене, гледай, аз няма да те оставя така… Човек до човека ходи, булка.
— Право е — отвърна тя несъзнателно.
— Хайде! — зарадва се Юрталана и тръгна към вратата, но като хвана дръжката, спря се, извърна се към нея и пошепна: — Помисли си, па ако не ти се идва до нас, аз пак ще дойда…
28
Юрталана вървеше като замаян. Смрачаваше се, откъм реката вееше тънък резлив студ. Дочуваше се тихото бълболене на размразените бързеи и едва доловимото тракане на срещната воденица, свита под белия си покрив зад оголените, настръхнали върби.
Той вървеше и се оглеждаше, като че тази улица му беше непозната. Всичко, което се случи днес, стана като насън. Старият страх, мъчителният страх през първите месеци след убийството го порази с нова сила. „Какво ще стане с мене? — питаше се Юрталана и търсеше като как да се отърве по-леко и по-сигурно. — Да повика Севда в общината и да я заплаши? — Не! — отхвърли той това. — Каква власт имам аз, та да я викам и да я заплашвам!… Нещо друго да има, нещо опасно, като моето!…“ Но какво? Той търсеше, ровеше се в паметта си, но нищо не можеше да открие. „Да я набедя за нещо, а? — попита се сам Юрталана. — Да й скроя нещо и да й го подметна! Ако мълчи тя, ще мълча и аз!“