— Тошо бре! — стрелна го изведнъж старата. — Ами дали и ония дъртите караконджоли не знаят за това, а?
— Ако им е казала! — сви устни Юрталана. — Не знам…
— Ако им е казала, тогава няма защо и едно парченце да й дадеш… Те ще се похвалят.
Юрталана побледня.
— Няма, няма! Тя не е толкова глупава, да им обади. Знам я аз, тя сама си плете кошницата.
— Ти иди, иди утре, иди пак! — гледаше го настоятелно старата. — Обещай й, каквото ще й обещаеш, и й кажи да си мълчи… никому нито думица!
— Казах й аз!
— А тя?
— Тя — нищо. Прави се, че не е казала, ама отде да знам.
— Иди, иди утре! Хем по-раничко.
— Ще ида — рече тъжно замислен Юрталана и на старата й стана драго, че я послушваше веднъж…
29
Севда седеше свита до огнището и стъкваше от време на време суровите дърва. Чуваха се тънки писукания, жълта плюнка кипеше в края на напечените главни. Тя се навеждаше често и духаше, за да подсили колебливия пламък. Лютив дим я плисваше в лицето, тя мижеше, мръщеше се и се извръщаше бързо настрана. Върху бузите й падаха сълзи и тя ги избърсваше с края на престилката си. Две-три сухи дръвчета дадоха сила на огъня, огнището пламна и суровите главни засвириха още по-високо. Севда се дръпна назад, но страните й още бяха зачервени. Тя седеше унесена, устните й мърдаха нервно, в ъгълчетата на хубавите й очи блестеше набрана бистра влага. Притискаше я мъка, щеше й се да заплаче. Колко тежък и противен беше животът, този живот, който тя посрещна с такава радост! С каква сигурност мислеше едно време, че ще си народи деца, ще си ги гледа в свой дом и ще им се радва, мъжът й ще се грижи за къщата и само понякога ще се допитва до нея! Тя завиждаше сега на дружките си, които се задомиха в много по-бедняшки къщи и които си имаха вече челяд. Живееха сиромашки, работеха до съсипване, но бяха хиляди пъти по-доволни и по-щастливи от нея. А с каква завист я гледаха, когато тя се сгоди за най-богатия момък в селото. „Боже, защо всичко се обърна така? — питаше се Севда, задушена от мъка. — Защо и аз не поживях, защо и аз не се порадвах като хората?“ Колко малко беше хубавото в живота й! Ученичеството, после онова време, когато на момичето вкъщи гледат като на товар, който трябва да се изхвърли след време, краткото момуване и първите закачки с ергените. В празнични дни тези ергени се стичаха при нея до портата им като овце на кърма. Тя още не можеше да разбере защо се трупаха те пред нея и защо нищо не й правеха, когато ги подмяташе дяволито и им се присмиваше в очите. На другите моми и за по-дребни закачки те си отмъщаваха незабавно и жестоко. Сетне дойде и любовта й със Стойко. Защо се влюби в него? Той наистина беше хубав и строен момък, разумен и кротък, но на нея все пак й се струваше, че любовта й дойде някак изведнъж, слепешката. Всички хора говореха за Юрталановото богатство и всички моми въздишаха за Стойка. Първите му погледи, първите му закачки и необикновеното му застояване пред тяхната порта й подсказваха, че тя е победила момите в цялото село. Тя се радваше, защото знаеше, че те й завиждат. Радостно вълнение щеше да пукне сърцето й, когато той за пръв път й поиска кърпичката и тя му я тикна скришом в ръката. Цяла година тяхната любов беше само любов на погледи, на въздишки и на дребни закачки. Отначало, през празничните дни, Стойко ходеше пред портите им с другарите си, но сетне се промъкваше сам и там прекарваше целия ден. На хорото те играеха един до друг, по сборовете обикаляха сергиите, радваха се и се смееха. Той ходеше само на ония седенки и на ония тлаки, на които и тя беше канена. Срещите зад тръстиката, годежът, сватбата и първите дни след нея — само това беше хубавото в живота й. Сетне всичко тръгна назад. Десет години тя се мъчи в чорбаджийската къща, десет години работи като добиче и се свива пред свекър и свекърва, за да я изгонят най-сетне. Свекърът — от него бяха всички мъки, макар че вчера се преструваше на светец и й ревеше. Тежеше й тази страшна разпра за имота. Да останеше на нея, тя би взела каквото й дава и би се свила. Но баща й не я оставяше. Ето го, пак кашляше навън, радостно разтревожен и ухилен.
— Брее, няма да се свърши този проклет студ! — тупаше той с цървулите си на прага и духаше в шепите си. — Ти, Севде, какво правиш?