— Сложих малко фасул да сваря за пладнина.
— Хубаво, хубаво — клекна той до нея. — Ами дърва има ли? Санким, ако няма, да ида да понасека малко, че то и оттатък ще трябват.
— Защо ще трябват и оттатък?
— Ами нали сватанакът Тошо ще дойде?
— Може да не дойде — отвърна тя сухо.
— Ще дойде като поп, какви ще ги дъвче! — разтри си той ръцете. — Ама ти да държиш, чу ли? Да държиш! Такова златно пиле веднъж каца на рамото ти. Голямата нива — нищо друго не ти трябва! Нея искам да пипна аз, та да види той как се работи земеделие. Знаел! Разбирал! Все неговото ставало, все неговото раждало! Че как няма да знае, как няма да разбира — на такова място и главня да забучиш, и тя корен ще хване.
— Чакай де, рибата е още в реката, не си точи толкова зъбите — рече строго и дори малко сърдито Севда.
— Печена ми е тя и ще ми дойде на софрата ей тъй, както си лежа. Ще видиш!
И Юрталана наистина дойде още същия ден малко преди обед. Посрещнаха го Казълбаша, Казълбашката, Севда, Андоница и Динковица. Около него се въртяха и три-четири деца, които се навираха между големите и бързаха да се ръкуват с госта.
Това шумно и тържествено посрещане смути Юрталана. „Дали и те не знаят вече?“ — усъмни се той. Вчера идва — какво им е казала тя, дали не им е обадила всичко? Ей го днеска пак — и да не им е обадила, те ще вземат да се съмняват за нещо.
— Виж какво, булка — рече той тихо още щом останаха сами със Севда, — ако те питат защо идвам, кажи им, че искам да ти дам малко стокица, но скришно от нашите… Така им кажи, защото… нали и без това ще вземеш, каквото решиш сега…
— Ще им кажа — отвърна Севда.
Юрталана се окопити.
— Ще те наредя аз тебе, та ще ме благославяш, докато си жива — продължи той. — Ти знаеш нивите ми, сама ще видиш. То е цяло богатство, стига да разбираш от стока. Първо — половината от Карагьозовата градина. Което ти се пада, то си е твое. Половината си е на Алекси, там няма какво да приказваме. Сетне — нивата до двата дъба. Голяма нива — хее, цяло поле. Сей, каквото си искаш, и не се бой. От тази нива, дето пари съм изкарал, дето пари съм изкарал!… Когато се отделихме, тя ни хранеше, без нея ние бяхме загубени. Ама я редях, виж, без оране и преглеждане не може. Ще ти дам и нивата на Помашкия път — и тя е една земя, със злато да я мериш. Юничката, дето обещах, и тя си е твоя! — Юрталана погледна Севда. — Какво ще речеш, а?
Тя мълчеше, навела глава.
— Цял имот, булка! От това по-хубаво — здраве — допълни той озадачен и поизтръпнал от страх.
Севда не се повдигна.
— Тебе аз те имам като свое чедо, десет години дума не ми претече, път не ми мина, искам да ти се отблагодаря… Съгласна ли си?
Той се наведе и ушите му като че ли се насочиха напред.
— Ако дадеш Голямата нива, ако ли не… — рече Севда тихо, без да го погледне.
Юрталана се отметна назад, топла вълна заля гърдите му, той въздъхна тежко и махна с ръка.
— Булка! — наведе се той пак и я загледа умолително. — Не ме сечи, дай ми и аз да си отдъхна малко. Че не ми ли стига мъката, дето загубих сина си, та и ти сега искаш да ме убиеш! Ти! Ти!
Севда искаше да го погледне, но не можеше, защото очите й се наляха със сълзи.
Една думичка да продумаше, и щеше да ревне с глас.
— И двайсе хиляди лева ще ти дам! — натърти той и я погледна с надежда. Но тя стоеше като вдървена.
Изведнъж той се отдръпна назад, облегна се на шарената възглавница и забучи погледа си в една чворова дупка на тавана. Ако тя обади, няма нищо да получи, но каква полза и за него? Съдилища, затвори, разноски, поразии… Той не искаше да мисли за това, защото му се струваше, че ще полудее. „Какво тегло съм имал да тегля! — помисли си Юрталана, все така унесен и вторачен. — Проклет да е денят, когато ми стъпи в къщята тази мръсна усойница!“
Децата долу се сборичкаха, чу се глъчка, едно дете заплака, Юрталана се стресна, разгледа се, като че се събуждаше, и стана.
— Е, няма какво повече — рече той тихо и унило. — Ще те чакам у дома, виж, поразмисли си.
Казълбаша, Казълбашката и Севда го изпратиха до пътната врата с много здраве. Той се ръкува студено, отпуснато, кимаше леко с глава и си мислеше за непоправимия удар, който можеше да се стовари върху главата му…
30
Тъй като след смъртта на Стойка и изпъждането на Севда Юрталана постоянно тичаше нагоре-надолу, сега той за пръв път усети глухотата и празнотата на своя дом. Аргатите по цял ден не се мяркаха, не можеше да ги види дори кога вечеряха и обядваха. Алекси киснеше из кафенетата до полунощ, старата шляпаше из двора като загубена, тропаше в килера или избата и се показваше за малко в кухнята, свита и префуняла от студ. Когато се унесеше в мисли и се опомнеше за миг, на Юрталана се струваше, че от горните стаи ще отекнат тежките стъпки на сина му и ще се чуят тихите и сладки песни на Севда. Преди смъртта на Стойка, дори когато всички бяха на работа по полето и Юрталана се свиваше сам-самичък в някой прохладен ъгъл на къщата, наоколо му се носеше дъхът на някакво скрито веселие и сърцето му се пълнеше с доволство и радост.