Сега той често се замисляше за тази самота и неволно изтръпваше в непознат страх. Така ли беше мислил той — да лежи в кухнята като затворник и да чака отмалял от тревоги и съмнения идването на снаха си! Но ще дойде ли тя, ще му подаде ли ръка да го спаси, или ще го блъсне да го удави? Тя ще дойде, той е уверен в това. Защо ще се отказва от цял имот? Ако го издаде, ще загуби всичко. А може ли свестен човек да ритне едно цяло богатство? Голямата нива! Няма да й даде Голямата нива, само дето го мъчи и не скланя на по-малкото. Защо стана така? В тези тихи, тежки и мрачни часове той мислеше за това и му се струваше, че всичко е само едно голямо Божие наказание. Така му било написано — да изгуби сина си, а след това да изгуби и толкова имот.
Севда не дойде до обед. Може да е имала работа, да се е залисала в нещо и да е оставила за след пладнина. Юрталана се надяваше, че още днес ще уредят всичко. Тя ще си иде с цяло богатство, пък и той ще си отдъхне след такова страшно напрежение и ще излезе до кръчмите да се види с хората. Набра му се душата, като вързан стои до този прозорец и чака кога ще хлопне вратата. Но вратата не хлопна и следобед. Сигурно не иска да дойде на видело и чака да се смрачи мъничко, мислеше си Юрталана. Но тя не може да закъснява много. Нямаше нито кой да я доведе, нито кой да я заведе — инак работата ще стане съмнителна.
Тя трябва да дойде сама, да се промъкне, когато из улиците има най-малко хора, ей тъй, уж че случайно се е отбила на гости. Та те двамата няма какво много да си приказват — две думички само, и толкова.
Но ако тя излезе, продължаваше да се успокоява той, трябва да обади на майка си. Как да й каже, че е тръгнала на гости у свекърва си, която преди време я изпъди като кучка и й издума такива тежки думи? „Тя ще дойде утре! — реши Юрталана. — Ще ги излъже, че уж отива някъде другаде на гости, а ще се отбие у нас.“
Юрталана си легна рано, но цигарата му угасна чак след полунощ.
— Стига си смъркал тази отрова! — сърди се донякъде старата. — Остави я барем като си легнеш.
Той не й отвърна, не се помръдна, като че ли не говореше на него. Нервите му бяха изпънати, и слухът му беше насочен навън, сякаш още чакаше снаха си. Дочуваше, понякога глухия тропот на тежки мъжки стъпки, сепваше се от мързеливото и късо изджавкване на кучетата, ловеше лекия шум на острия ветрец, който завиваше из двора. Към полунощ тропна пътната врата, а след това и къщната — Алекси се прибираше на пръсти, гузен и предпазлив. Той се изкачваше тихо по стълбите, чувствуваше се как прегъва бавно и внимателно коленете си. „Не тръгна на добър път това момче! — рече си между другото Юрталана, защото и сега, когато дрямката го налягаше малко по малко, той пак разсъждаваше за туй, дали Севда ще намери време и повод да отскочи. — Тя и днес щеше да дойде, но, види се, не е имало как!“ — заключаваше със сигурност той.
Юрталана се събуди много рано с дълбока и смътна тревога в душата. Той мигна няколко пъти и се опомни. Да. Положението си беше същото. Минаха ония спокойни утрини, когато отваряше очи с ясни делови проекти за работа през предстоящия ден. Той стана, наметна се с кюрка си и клекна пред печката.
— Тошо, съмна ли се бре? — размърда се и изломоти сънливо старата.
— Спи, рано е още.
Не запали лампата, за да не хаби нахалост горивото, дръпна се леко от печката и като се сви на малкото столче, засмука цигарата си.
Разсъмваше се бавно, ледените пера по прозореца на кухнята се топяха и откриваха първите проблясъци на новия ден. Тежка и студена зимна мъгла беше паднала над смълчаното заледено село и тази мъгла не беше като гъстите и влажни мъгли през пролетта и есента — тя приличаше на лек, отровен пушек, който се е просмукал във въздуха. Дворът беше пуст, потънал в лед и скреж. Тъжно и унило беше всичко през такива утрини, дори голите смразени дървета изглеждаха свити и отчаяни. От улицата зачести тропотът на бързи и твърди крачки. През прелезите на пътната врата се мяркаха неясните фигури на минувачите. Юрталана знаеше, че Севда няма да дойде толкова рано, но той ловеше тези фигури с трескав поглед и на секундата ги разпознаваше мъже ли са, или жени и дори как изглеждат външно. Но защо трепваше отчаяно, когато те отминаваха? Колкото острият пушек на зимната мъглица оредяваше и денят се избистряше малко по малко, толкова Юрталана ставаше по-нервен и по-неспокоен. На двора се мяркаха по две-три кокошки, те се клатеха равномерно и се оглеждаха за някое изтървано зрънце, после се затичваха, без да ги гони някой, като че искаха да се стоплят, и се прибираха в насрещните сушини. Под малкото навесче, настрана от пътната врата, лежаха двете кучета. Те дигаха от време на време главите си и се ослушваха, щом дочуеха подозрителен шум. През толкова години Юрталана за пръв път имаше време да се вгледа отблизо и внимателно във всички животни, които шареха из двора му. Той мислеше за живота им, за съдбата им, за дела им на този свят. Досега за него те бяха само стока — две кучета, стотина кокошки, крави, юнички, телета. Той не ги познаваше, за него те нямаха привички и характери като всички живи твари. Не им се радваше така, както човек може да се радва на едно същество, с което споделя мъките на труда. На младини той познаваше своите волове като дланите на ръцете си, говореше им като на свои другари и те го разбираха. Когато някой от тях умреше или го продадяха, той го жалеше като загубена близка душа, дни наред му беше чоглаво и особено му беше мъчно, когато идеше някъде, дето наскоро бяха работили заедно… Юрталана мислеше за миналото, мислеше за настоящето и погледът му падна върху едно гаро петле, което крачеше гордо и самодоволно край дувара. То беше безгрижно и щастливо. Юрталана виждаше и разбираше това. И кой знае защо той се замисли върху своето тежко положение и в съзнанието му мина бързо и ясно представата за оня страшен и непоправим удар, който ще се стовари върху главата му, ако Севда обади за убийството на Астаровото момче. „Ако каже? — клатеше се Юрталана замислен. — Може и да каже, няма нищо чудно!“ Скова го страх, той дишаше мъчително, гледаше навън и си мислеше колко хубаво би било, ако се превърнеше на бездушно, безстрастно и загубено нещо на този свят…