Юрталана се вслуша — старата и Алекси се разправяха в коридорчето. Тя го канеше да закуси, а той не искаше. Юрталана го повика.
Алекси влезе и застана до вратата като ученик, когото ще наказват. Той се беше стегнал в ученическия си шинел, без шапка, сресан грижливо. Поглеждаше под вежди и накриво майка си, поглеждаше и баща си и мълчеше.
— Защо не искаш да закусиш? — измери го сърдито Юрталана.
— Не съм гладен.
— А как ще си гладен, като се връщаш по среднощ и изпушваш на ден по три кутии тютюн!
— Няма го на обед, няма го на вечеря, къде ходи и какво яде, един Господ знае! — оплака се старата. — Ами бива ли така бре, сине, ами мерни се барем веднъж в къщи, та да те видим, да ти се порадваме… Все по кафенетата, все по кафенетата… ще се съсипеш с този скамбил.
— Засрами се! — избухна Юрталана. — От хората се засрами, ако не те е срам от нас! Коскоджамити мъж стана, а няма да се свъртиш вкъщи, няма да се заинтересуваш от работата…
Юрталана сумтеше, разяждан от грижи и от мъка.
— Слушай! — закани се той с пръст. — Където ходиш — ходи, но на обед и на вечеря да си тук.
Когато след час Алекси се измъкна навън, старата поклати глава:
— Не знам какво ще го правим това момче!
— Много се изхайти той, ама ще го впрегна в работа — рече Юрталана. — Ще го оправя, докато е време, че то, както е тръгнал, не знам…
Закуската и разправията с Алекси разсеяха малко стария. Но след това той пак се курдиса до прозореца и пак се загледа в пътната врата. Времето минаваше бавно и мъчително. Да дебне всеки миг и да не знае кога ще дойде и дали ще дойде снаха му, това го притискаше, душеше го и го смазваше. Той пушеше цигара след цигара и само този топъл тютюнев дим го успокояваше донякъде.
— Стига с тоя тютюн бре, Тошо! — мъмреше го внимателно старата. — Я погледни как си задимил, ще се задушим.
Той като че не я чуваше. „Тя може би чака пак аз да ида! — мислеше за Севда. — Да има да взема! Тоя път, ако иска, да дойде, ако ли не…“ Той се заканваше, защото все пак беше уверен, че тя ще дойде и ще склони на това, което й дава.
Отдавна мина обед, студът пак започна да стяга, в насрещните ъгли на кухнята притъмня. „Ето сега, като се посмрачи малко, тя ще дойде“ — надяваше се Юрталана. Но едно парливо съмнение се промъкна и започна да го човърка: „Ами ако се закачи за Голямата нива и не отстъпи, ами ако се дигне и иде да обади в общината?“ Какво ще прави той, ще я остави ли да го предаде така, за права Бога!
Юрталана се хвана за главата. Не му достигаха мисли, виеше му се свят, някаква тежка желязна длан като че беше го притиснала на гърдите и му отпускаше по малко дъх.