Той се измъкна бързо от леглото, запали лампата, погледна жена си, помисли малко, подвоуми се и я сръга през дебелите черги:
— Гино! А, Гино!
Старата се размърда сънливо, дигна мързеливо разчорлената си глава и се вторачи.
— Ставай! — заповяда той трескаво-нетърпелив.
— Какво има бре, Тошо? Съмна ли се?
— Ставай да запалиш печката!
Тя се свлече покорно от леглото, облече се набързо, метна стар изтънял шал на плещите си и клекна до дървата. Юрталана почака, погледна я, взе кибрита, когато тя запали печката, и излезе. Старата следеше стъпките му — той се качи по стълбите и влезе в оттатъшната стая. Печката се разпали, две лопатки въглища изгоряха, водата в менчето възвря, а Юрталана още не се връщаше. „Какво прави горе на студеното?“ — чудеше се старата. Тя почака още малко, почака, па не се стърпя и отиде да го види.
Той беше се изправил над нейния стар сандък и тършуваше нещо. На стола до него бяха разпръснати сума книжа и документи.
— Какво правиш, Тошо? — скръсти тя ръце на прага.
— Нищо.
Той беше неспокоен, увлечен и намръщен. Старата познаваше тези книжа — там бяха всички разписки, полиците, нотариалните и крепостни актове.
— Защо ти са бре, Тошо? — посочи тя с поглед книжата. — Чакай да се съмне, па тогава…
Той мълчеше, увлечен в тършуването.
— Ами свали ги барем долу, та на топло да ги видиш…
Той прехвърляше отделните листчета, разгъваше ги бързо, четеше ги, понякога се замисляше за миг и ги слагаше на различни места. Старата стоеше озадачена и изплашена — разбираше, че става нещо важно. „Какво ли е намислил пак този човек!“ — тръпнеше тя в лоши предчувствия.
Една част от книжата Юрталана заключи пак в сандъка, а едната част загъна внимателно в стар вестник и слезе в кухнята. Там ги прегледа още веднъж, отдели полиците и някои други документи, сгъна ги в портфейла си и се изправи, тънък, слаб и намръщен. После отиде при прозореца, отхвърли единия крайчец на завеската, погледна навън, върна се, погледна часовника си и трепна.
— Време е — рече той.
— Какво, Тошо?
— Ще ида да се предам! — рече той твърдо.
— Божичко, Тошо!
— Ще се предам, за да не ме изпревари оная — обясни той. — Ако обадя сам, сигурно ще ме оправдаят, но ако чакам нея…
— Господ дано я порази! — изпъшка старата. — От нея ни дойде всичко.
— Отдето дойде — дойде — продума мрачно Юрталана. — Знам аз отде ни дойде, ама хайде… имало да се тегли, и това си е.
— Тошо бре, ами ако те затворят? — изплака тя.
— Каквото рече Господ — сви той рамене. Те замълчаха и като че ли в тази минута беше решено всичко. След това той излезе, обиколи оборите, прегледа добитъка, намина към плевните, към хармана, надникна в навесите, спря се на двора и се разгледа. Беше тъмно, мрачно, студено, тук-таме над хоризонта мигаха бледи, измръзнали звезди. Разсъмваше се вече, из съседните дворове и по харманите се чуваха стъпки, хлопаха врати. „Време е!“ — рече Юрталана полугласно, но решително и влезе в кухнята.
— Ето — подаде той на жена си връзка банкноти. — Това за харчене. Полиците ще оставя на Тоня, ще му оставя и малко пари, каквото ти трябва, ще искаш от него.
— Тошо бре! — изхлипа тя и се подпря на гърдите му.
— Слушай какво ти казвам! — смъмра я той, но не се отмести. — На Алекси няма нищичко да даваш. Нищичко, разбра ли? Каквото има за продаване, ще го продава Тоню.
— На Алекси ще поръчаш ли нещо?
— Нищо.
— Да му кажа ли… като стане?
— Нищо няма да му казваш. Никому няма да казваш къде съм отишъл, чу ли?
— Чух.
Юрталана се загърна с кюрка си, зави си ушите с голяма домашна кърпа, пъхна в пояса си комат хляб и излезе. Той чу задавения плач на жена си, но не се обърна нито веднъж, само трепна неспокойно с раменете си и се изгуби в здрача на заледената улица.
Разсъмваше се, когато излезе от селото. Небето избледняваше бързо, леката мъглица се дигаше заедно с последните жички на здрачевината и разкриваше заспалото поле, задрямалите оголени дървета и ниските полегати и черни хълмове в далечината. Всичко, додето поглед стигаше, му беше познато. По-напред той се мъчеше да зърне само свои ниви, свои дървета — сега всичко му беше мило и свидно. Мъка, неизпитвана друг път, стягаше сърцето му. Забравил всичко друго на света, той крачеше бързо, гледаше жадно и ненаситно хубавото заспало поле, мигаше и очите му се пълнеха със сълзи.