Утъпканият край пътищата чернозем беше се напукал, земята като че ли искаше да си поеме дъх, премаляла от страшните горещини, зажадняла за влага и дъжд. Над хълмовете се сплитаха първите огненосветли жички на ранната мараня и нивите падаха и се губеха, оплетени под безкрайна и неуловима мрежа, просната от синкавите върхове на Стара планина до моравите очертания на Родопите.
По кривите междуселски пътища скърцаха коли, натоварени със снопи. Тези снопи бяха от най-далечните ниви, тях пренасяха най-после. На места Юрталана кимаше на ранобудните стопани, на места махаше високо с ръка:
— Добра среща! Добра среща!
Ако се случеше някой по-близък, дето му беше по сърце, той го спираше за малко, подаваше му кутията с цигарите и кимаше с глава към натоварената кола:
— Тежи ли? Тежи ли?
— Средна хубост.
Уморен, изпотен, той се дотътри до Еминаговото кайначе и се тръшна в сянката на самотната шипка. Някога — той го помни — това кайначе беше голям бистър извор. Беше каптирано и оградено с тежки дялани камъни от някой си Емин ага. Никой вече не помнеше този благороден турчин — отдавна, още по Сръбско-българската война през 1885 година, бяха се изселили всички околни турци, — но името на този незнаен благодетел остана свързано с извора и с целия тъдявашен кър. Само че през Европейската война кайначето беше съсипано — една нощ кметът задигна камъните и сега то сълзеше като мътно, гуреливо око. Две-три жаби се гуркаха в зеленясалите му води, по плиткото дъно шаваха мъмарици, червейчета, водни буболечки.
Юрталана се наведе намръщи се, но пи. Нямаше нито канче, нито кратунка, всичко крадяха и изпочупваха проклетите му хора. Той се изправи, проломоти една тежка псувня и пое към нивата си, която започваше от Орловия дъб и се извиваше надолу чак до Змиин дол.
Ето, от тази царевица той чакаше най-много тази година. Тя беше засята малко по-късничко от другите, по на влага ли се улучи, времето ли беше такова, не можеше да се разбере, ала стана една царевица за чудо. Вършите й още не бяха за рязане, можеха да почакат до една седмина. Аслъ тъкмо докато да пренесат фия.
Юрталана отдавна не беше минавал насам, та не беше видял с очите си, че царевицата му е избуяла така и е завързала такова едро, здраво зърно. Гледаше я той и му ставаше леко, и гърдите му се издуваха, и дишането му беше дълбоко и сладко. Двадесет и два декара — цяло поле. Очите му не се откъсваха от високата стена на плодоносните стърци; от радост не сещаше страшната горещина, не бършеше потта, която се стичаше по челото му и по дълбоките странични бръчки стигаше до очите, смъдеше го и замрежваше погледа му. Той мигаше само и в ума му се премятаха купове мамули, претъпкани коли, проснатото на хармана зърно, капладисани чували и топчета новички, още непипани банкноти. „Да има… да има… — пресмяташе той, като бършеше чело — да има най-малко пет хиляди килограма.“ Няма да продава царевицата, ще я държи чак до напролет, да поскъпне, че тогава. Ще я продаде на цена, та да й види сладостта. Ама колкото и да мине, каквато цена и да му дават, все едно двайсет и пет хиляди лева ще вземе…
Юрталана навлезе навътре. Гъста шума беше се сплела над каръците, едри мамули, обвесили ръждивокафяви ресни, се кръстосваха на всички страни и го тупаха по краката, по слабините и по кръста.
— Дее, по-полека! — гълчеше ги той галено. — Дайте път да мина.
Ето, замисля се той, спомня си как я купи тази нива и се усмихна. Късмет. Насила му я тикнаха в ръцете, дето има една приказка. Дотогава това място минаваше за слабоватичко. Току-що беше се върнал от войната, за ниви и за имот още не му се мислеше. Като всички фронтоваци и той не можеше още да се нарадва, че след тригодишни мъки и сражения е запазил душата си. Ала не щеш ли, изтърси се един ден при него Иванчо Поптодоров, на стария поп Тодора най-малкият син — продавал си дела, щял да се мести в града. Купил си там имотец, а не му достигали парите. Юрталана му даде двайсет хиляди лева — като на шега. И взе гидицкото му момче, та склони. Какви години бяха тогава — плати я наведнъж, току-речи, с две коли пшеница. Преди години, още до Балканската война, Поптодоровите бяха я работили тази нива, но я бяха изоставили и се обърна тя на целина, безплодна и загубена целина.
Като я купи, Юрталана се запретна, та я изора дълбоко, сетне събра миджии, откараха трийсетина коли тор, разхвърлиха го навсякъде, изядоха една овца на шиш и се разотидоха. Впрегна пак Юрталана воловете и я изора втори път, но сега по-плитко. Засея я с пшеница и стана една пшеница — злато. Но не свърши с това. Още щом я ожъна, спазари се с Райко Мурджев, най-големия овчар в селото, да откара стадото си на егрек срещу две коли фиева слама. Въртя Райко овцете си няколко месеца из подметнатото стърнище, съвзе се тая нива, че като рече — ти сей, пък аз ще ти раждам! — та го не излъга ни една година.